Изведнъж Ейвъри спря да се храни. Очите му се разтвориха широко, бузите му се издуха от трудно потискано оригване. Коремът му се развълнува и из помещението се разнесе бълбукащ, гърлен шум. Вратът на Ейвъри почервеня, докато се бореше със себе си, за да потисне неумолимо напиращата естествена нужда. Постепенно напънът го отпусна и той се успокои. След един бърз, глуповато-смутен поглед към седящите около масата кметът се зае отново с храната си. Натопи хляба в супата и замляска. Лъжицата направи няколко курса от купичката до устата му, преди лицето му отново да придобие мъчително-болезнен израз. Той изпусна лъжицата, която падна шумно върху масата, и притисна отдолу ръцете си една в друга. По лицето му избиха червени петна, докато краката му се присвиваха.
Накрая болката го отпусна отново. Той погледна към Фарел, който беше вдигнал въпросително вежди, след това към Ирайн, която отпиваше невъзмутимо от виното си, като го наблюдаваше над ръба на чашата. Може би само си въобразяваше, но му се стори, че дори безизразната маска на домакина беше надигнала учудено вежди. Ейвъри отмести полупразната купичка назад, отпи една голяма глътка вино и с отвращение задъвка парче сух хляб. Като че ли хлябът и виното действаха добре на стомаха му и Фарел и Ирайн отново поеха своя разговор.
Когато беше донесено следващото ястие, Ейвъри отново показа добър апетит. Ароматът на гозбата, който галеше носа му, го накара да стане съвсем нетърпелив. Аги му сипа допълнителна порция и го дари с мила усмивка. Ейвъри вече се облизваше лакомо, когато Пейн постави чинията пред него и още преди да отдръпне ръката си, ножът и вилицата вече бяха готови да влязат в употреба. Той се зарови в дълбините на чинията си, напъха огромно парче месо в устата си и задъвка с премрежени от удоволствие очи. После преглътна с мъка и докато посягаше за втората хапка, промърмори:
— Вкусно е. Много вкусно. — Той размаха ножа си във въздуха. — Това е най-вкусното нещо, което съм ял от много време насам.
Набута тежко натоварената вилица в устата си и затърси ново парче месо, когато внезапно юмруците му се стовариха заедно с ножа и вилицата върху масата. Той се привдигна и се наведе напред. Провлачен, болезнен стон се процеди през стиснатите му зъби и тялото му се вкамени като бронзова статуя, а и лицето му придоби почти същия цвят. Той изпусна ножа и вилицата, ръцете му се вкопчиха в ръба на масата, докато кожата на кокалчетата му побеля. Зъбите му затракаха и той бързо си пое въздух. В тази поза остана за миг, след което изстреля на срички:
— Та-ка-ва прек-рас-на нощ е на-вън! Май ще се по-раз-хо-дя!
Кимна припряно, за да се извини, и буквално излетя с развети пешове от помещението. Входната врата се отвори с трясък, след което отново се хлопна шумно.
Фарел погледна Ирайн и повдигна рамене. Тя хвърли един поглед към Пейн, който както обикновено стоеше с абсолютно безизразна физиономия, по която не можеше да се прочете никаква мисъл. С Аги положението не беше по-различно, но по лицето й премина лека сянка и като че внезапно нещо я засърбя по раменете, а единият край на устните й потрепна. Ирайн задържа за момент погледа си върху нея, внезапно я обзе странен пристъп на кашлица и тя побърза да напусне помещението. Когато вратата зад нея се затвори, отвън долетя някакъв неопределен шум, който твърде много напомняше отприщването на дълго сдържан смях.
На следващата вечер стомахът на Ейвъри най-сетне се беше успокоил дотолкова, че той можа да напусне стаята си, за да потърси Ирайн. Беше вече късно и всички се бяха оттеглили за нощна почивка. Той беше преценил, че тази нощ е последната му възможност да разговаря насаме с нея, тъй като вече бяха решили с Фарел да се връщат на другия ден в Маубъри. Предната нощ той беше прекарал в успокояване на разбунтуваните си черва. Ейвъри нямаше представа каква болест го беше налегнала, предполагаше, че в яденето е имало нещо развалено, но останалите бяха яли от същата храна и нямаха подобни оплаквания. Беше много угрижен, че това може да е и някакво сериозно заболяване, и сега му се струваше по-необходимо от всякога да измоли някоя по-голяма сума от дъщеря си.
По стените на горния коридор още горяха няколко свещи. Разпитвайки невинно Фарел, той беше научил къде се намират спалните на лорда и на неговата лейди. Ейвъри точно следваше описания път и се примъкна на пръсти до спалнята на лорд Сакстън, за да подслушва. Изпод вратата не излизаше никаква светлина, а отвътре не се долавяше никакъв звук, затова той предположи, че мъжът вече спеше мирно и тихо.
Малко поуспокоен, но все още предпазлив, за да не вдига шум, докато не се увери, че дъщеря му е сама, Ейвъри продължи по коридора към спалнята на Ирайн. Този път той забеляза слаба светлинка, която се прокрадваше изпод вратата. За негово голямо разочарование Ирайн говореше с приглушен глас, но той се надяваше, че при нея е само някоя от прислужниците, и се спря пред вратата. Отвътре долетя кънтящ мъжки смях и Ейвъри едва не се препъна назад от уплаха, но се окопити и прилепи ухо до вратата.