— Как е изглеждал ли? — Ейвъри довърши въпроса вместо нея. — Майка ти никога не разбра това, но аз бях този, който даде последните команди при екзекуцията му. — Той повдигна рамене, когато Ирайн го погледна с безизразен поглед. — Тогава още не познавах майка ти, но и да я познавах, тя нямаше да ме спре. Този мъж беше обладан от мания за величие. Твърдеше, че бил лорд, а не копелето, което всъщност беше. И до днес го виждам как преминава гордо край войнишките редици, сякаш изобщо не му пука, че ще умре. Беше красив — с черни коси и тъмносини очи, висок и строен като твоя любовник. Мъж като мене никога не би могъл да му измъкне някое момиче от ръцете. До края на живота си тя тъгува по него. Когато ти се роди, очите й светеха от радост. Ти беше взела всичко от него и, разбира се, нищо от мене. Райърдън О’Кийф беше мъжът, който ме е преследвал през целия ми живот.
Ирайн сбърчи вежди и с мъка потисна една болезнена усмивка.
— А вие, татко? О, не, никога вече тази дума! Отсега нататък ще използвам някакво произволно обръщение, но никога повече това. — Тя се поправи: — И вие, сър, ме измъчвахте през всичките тези години.
— Аз? — Ейвъри поклати неразбиращо глава. — Какво искаш да кажеш, момиче?
— Може би никога няма да ме разберете правилно, но днес вие снехте огромен товар от душата ми. През всичките тези години смятах, че в жилите ни тече една и съща кръв, и сега изпитвам огромно облекчение, след като знам, че това не е вярно. — Тя прибра малката кесия с парите обратно в палтото си, пристъпи към него и го погледна право в очите. — Предупреждавам ви, кмете. Аз няма да бъда така милостива, както е била майка ми. Ако отсега нататък помръднете и малкия си пръст, за да обесите Кристофър Сатън, аз ще се погрижа да увиснете на въжето, а покрай вас и още много други.
Ейвъри се учуди откъде изведнъж това същество беше придобило такава смелост. В първия момент решителността му беше разколебана само от острите нокти на някакво неприятно предчувствие, но впоследствие се убеди, че всяка изречена от нея дума беше напълно сериозна.
— Като благодарност за вашите любвеобилни грижи искам да ви дам само още един съвет, сър! — Тя презрително наблегна на последната дума. — Ако искате да избегнете собствената си гибел, бих ви препоръчала да стоите настрана от шерифа Паркър и неговите хора.
— А защо, ако смея да запитам? — попита подигравателно Ейвъри. Той беше много обиден от думите й. — Може би твоят префинен лорд има още едно свободно местенце за един възрастен мъж? А нима ще продължи да изпълнява желанията на жена си, когато цялата тази история излезе наяве? Защо трябва да слушам жена, която изневерява на мъжа си, и да се разделям със своите приятели?
От очите на Ирайн заструи хладина, която го прониза до мозъка на костите.
— Аз ви предупредих. Правете каквото искате. Алън Паркър няма приятели, пък може да стане и така, че в скоро време да научи някои новости за Сатън.
— Това пък защо, лейди Сакстън? — попита зад нея някакъв друг глас. — Кой ще ми разкаже нещо ново за Сатън?
Тя светкавично се извърна на токчетата си. Дъхът й секна, когато видя Алън Паркър да влиза с бавни крачки в стаята, следван от още няколко души. Кухненската врата се затвори зад тях с трясък и този шум я накара да се опомни. Тя отново си спомни за жестокото нападение на разбойниците, което беше преживяла, докато почти любезната усмивка на лицето му се превръщаше в зловеща гримаса. Тя се обърна, за да избяга, но Ейвъри вече беше протегнал ръка към нея и я хвана здраво. Писъкът й беше заглушен от ръката на шерифа, която грубо затисна устата й.
Един от мъжете свали шнура от завесите и докато Паркър я притискаше да не вика, другият върза китките й. Шерифът я бутна върху един стол и посочи с пръст към вратата.
— Флеминг, гледай да разкараш кочияша и каретата — заповяда бързо той. — Изпрати ги вкъщи. Кажи им, че днес тя ще остане тук.
Ейвъри беше обладан от една-единствена мисъл: кесията с парите, която тя беше прибрала, не излизаше от главата му. Страхуваше се, че този източник на средства ще пресъхне безвъзвратно.
— Нали няма да причиниш нищо лошо на моето съкровище? Моля те!
— Бъди спокоен, Ейвъри. — Паркър положи ръка върху раменете на кмета и го поведе към вратата, докато му обясняваше: — С тази стръв, с която се сдобихме току-що, лесно ще хванем мистър Сатън. И ще си възвърнем благосклонността на Талбот, нали?
С усърдно кимане Ейвъри се съгласи и отвори вратата, докато шерифът се отдалечаваше. Кметът се прокашля и извика:
— Хей, мистър Танър!
Кочияшът се огледа.
— Заповядайте, сър.
— Ъъъ… исках само да ви кажа, че дъщеря ми ще остане през целия ден при мене. Тя нареди да си ходите вкъщи.