— Какво мога да сторя, за да помогна, милорд? Тя е моя сестра. Трябва да й помогна.
— Можете, Фарел — увери го по-възрастният мъж. — Нуждая се от някого, който да отиде на кон до Уиркинтън, да намери капитан Даниълс от „Кристина“ и да му предаде едно писмо.
— Но това е корабът на Сатън. Как… — Фарел изглеждаше объркан. — Защо ще търсите помощ от янкито, когато Ирайн… искам да кажа… — Той не намери подходящите думи, за да довърши мисълта си. Ако лорд Сакстън не знаеше нищо за изневярата на жена си, нямаше да го научи и от него, закле се мислено Фарел. — Разбира се, че ще отида. Стига това да й помогне.
Сакстън отиде в стаята зад салона, дръпна един стол изпод писалището, взе перо и пергамент и известно време поседя замислено. Изведнъж гневно се облегна на стола.
— Този проклет глупак Ейвъри! Трябва да има огромен късмет, ако някой ден не му съдера кожата от гърба на ивици! — Той се сети за присъствието на момъка и го погледна. — Извинявайте, Фарел. Не исках да ви обидя.
— Мога да ви успокоя, милорд. — Младият мъж болезнено изкриви устни. — Аз вече ви изпреварих. Не гледам на кмета като на мой баща.
Следващите часове в околностите на Сакстън Хол настъпи оживление, за което лордът щеше да научи много по-късно. Бънди обикаляше стопанствата и избираше мъже, които да се въоръжат и да бъдат готови за отбрана. Никой не се отрече от дълга си към лорда, но той помоли всички за пълно мълчание, за да не влошат положението на лейди Ирайн с някоя непредпазлива дума. Въпреки това, когато настъпи вечерта, едва ли имаше човек, който да не е разбрал за нещастието й. Докато мъжете почистваха мускетите си, жените крояха планове да претърсят с колите си всяко село, всеки град, всеки пазар, до които можеха да стигнат. Те се заклеха да сторят всичко, за да защитят наследствените права на лорда.
Ирайн бавно дойде на себе си и първо осъзна, че й е студено и неудобно, а едва след това почувства въжетата около ръцете и устата си. Надигна глава и разбра, че лежи на сламен дюшек, който бяха натъпкали в стара рамка от легло. Върху нея беше метната завивка, която свободно висеше от кревата. Всичко наоколо й беше чуждо и с нищо не й подсказваше къде се намира. На много места от каменната стена се бяха отронили големи парчета мазилка, а студеният вятър безпрепятствено нахлуваше през счупените стъкла на прозорците. Една разклатена маса и няколко паянтови стола бяха струпани на куп. Единственият вход към стаята беше затворен от масивна дървена врата с малко прозорче с решетки. Отстрани в едно тясно отделно помещение се намираше тоалетната, чиято полуотворена врата висеше криво на едната си панта.
Ирайн се подпря на лакти. Стаята започна да се люлее и в главата й избухна пулсираща болка. Чувството беше същото, както след падането в реката. Този спомен извика една друга, съвсем ясна картина. Кристофър скачаше от коня си с развято наметало и качулка и без да обръща внимание на ледения студ, се бореше с течението, за да я сграбчи в стоманените си ръце и да я измъкне от студената вода. Тя се сещаше за топлината на тялото му и за тази мъчително примамлива мъжка миризма, която я беше преследвала през всичките месеци с лорд Сакстън. Главата й се проясни и тя започна да схваща сериозността на положението си. Бяха я затворили и тя лесно можеше да се досети, какво целяха с това. Щяха да настояват Кристофър Сатън да се предаде, за да я освободят. Едва ли можеше да се надява, че някой от двамата щеше да остане жив след това.
С мъка се обърна, докато успя да седне на ръба на леглото. Тогава се зае с парцала, с който бяха запушили устата й, и започна да дърпа възела. Болката, която изпита, когато кърпата се разхлаби и докосна раненото място на челюстта й, я накара да потръпне. Захвърли парцала и със зъби задърпа въжето около китките си. Когато и то падна, тя разтърка червените резки, които показваха колко здраво я бяха вързали. В една кофа с вода до прозореца можа да разгледа синината на брадичката си. Внимателно раздвижи челюстта си, за да разбере дали не беше наранена по-сериозно. Доколкото можа да установи, беше здрава, но се съмняваше дали би устояла на още един такъв удар, без да бъде счупена костта.
По тясната стълба пред врата заскърцаха стъпки, които предизвестяваха за идването на посетители, и Ирайн се изправи, за да посрещне тъмничарите си. Един ключ се завъртя шумно в ключалката и дебелата врата се отвори навътре, пропускайки Алън Паркър. Веднага след него влезе и друг мъж, който носеше табла с покрит съд и половин самун черен хляб.
— Добър ден, милейди. — Паркър я поздрави галантно. — Надявам се, че сте спали добре. — Без да обръща внимание на мрачния й поглед, Алън тръгна към нея и се наведе, за да прегледа пурпурната подутина над брадичката й. — Трябва да се скарам на Фентън заради тежката му ръка. Не бива да се отнася грубо с чупливи неща.