Като мрачни демони на нощта се появиха страхът и съмнението, за да я обхванат и да смачкат волята й. Сълзи се стичаха по страните й и хлипайки отчаяно, тя търсеше и най-слабия лъч на надежда. След това усети как я обзе спокойствие и с оттеглянето на ужаса товарът й олекна. Докато имаше живот, имаше и надежда.
Напрежението на отминалия ден и изтощението я доведоха до успокоение и постепенно в ума й нахлуха по-утешителни мисли, докато милостивата дрямка я пое в ръцете си за остатъка от нощта.
Лорд Сакстън седеше пред писалището си и с обичайната си акуратност се занимаваше със сметките на имението. Измъчваше го безпомощно нетърпение, докато очакваше вест за жена си. Но нищо не идваше и господарят на къщата седна, самотен и безмълвен, пред вечерята си, докато Аги кършеше ръце и се вайкаше. Той дори не се опитваше да хапне нещо или пък да подхване разговор, а само отвръщаше рязко и кратко, когато го заговаряха.
Бънди се върна и Кристофър се ободри за момент. Но отново клюмна, когато разбра, че мъжът не носеше никакви новини. Нарежданията на господаря бяха изпълнени, съобщи прислужникът. Отчаян в самотата си, Кристофър покани мъжа да седне на масата и да му прави компания по време на вечерята. Но единственият резултат от това беше безмълвна размяна на погледи. Те и преди се бяха хранили заедно при най-различни обстоятелства. Но този път Бънди страдаше заради неумението си да разсее зле прикритата тревога на господаря си.
И двамата се чувстваха неловко и безрадостно, затова, когато хапна малко, колкото за приличие, Бънди помоли да бъде извинен. Той се оттегли, за да обиколи още веднъж пазачите и да види хората, които бяха изпратени да търсят лейди Ирайн. Беше почти полунощ, когато се завърна. Слабата светлина в стаята на господарката му подсказа, че лордът все още беше измъчван от отчаянието. Имаше чувството, че дори камъните на къщата въздишаха със съчувствие.
Бънди не знаеше какво повече да стори. Не можеше да понесе още веднъж израза върху лицето на господаря си, когато му съобщеше, че няма надежда, няма вест, че цялото им досегашно търсене беше останало безплодно. Той отведе коня си и се тръшна на сламения дюшек, за да отдаде умореното си тяло на почивка.
Кристофър Сатън стоеше в средата на стаята на жена си и не намираше облекчение за тежката мъка в гърдите си. Разглеждаше гребените и четките й, които тя внимателно беше подредила на едната страна на тоалетната си масичка, и се сети за водопада от меки, лъскави къдрици, които падаха на дълги, разкошни вълни и искаха да бъдат милвани.
„Как ме е омагьосала тази прекрасна жена!“ — помисли си той замечтано. „Тя хвана сърцето и душата ми. Залови ги като ястреб в полет.“ Той поклати глава. „Но за разлика от хищната птица тя не ги нарани. О, не, тя ги приласка до гърдите си, вдъхна им нов живот и така сладостно ги освежи, че сърцето ми можеше да се пръсне. Преди да спра на този бряг, бях готов да се закълна, че пътуването по море завинаги ще остане голямата ми любов. Дотогава никое момиче не беше успявало да ме завладее така. По-рано нищо не можеше да се сравни с възбуждащото чувство да се носиш по морето с издути платна. И когато реших да отмъстя за брат си, това миловидно създание пресече пътя ми. Опитвах се да преодолея желанията, които се пробуждаха у мене. Но красотата й ме привързваше все по-здраво към нея, докато тя се превърна в източник на всички мои радости. Без нейното присъствие сега дните са празни и всичко губи своя смисъл.“
Той опря едното си рамо на таблата на леглото и повика в съзнанието си сладките мигове, които бяха преживели заедно тук. С внезапен гняв дръпна завесите, за да ги притвори. Не искаше повече да гледа меките възглавници на коприненото им любовно гнездо. Погледът му възбудено се плъзна по стаята и попадна на ваната в съседното помещение. Пред вътрешния му взор се появи заоблеността на бюста й и подканящата топлота на усмивката й, с която награждаваше нежностите и целувките му. Той прокара ръка през косата си и започна да се бори с желанието си да се хвърли отчаяно на колене и да се отдаде на болката си. Страданието на разума се превърна във физическа болка в гърдите му и той започна да се разхожда безсмислено из стаята, за да я намали.
„Тя ме преследва!“ Той се обърна към тъмните сенки в ъглите. „По дяволите! Тя ме преследва всеки миг! Как изобщо бих могъл да продължа живота си без нея? Самата мисъл за това кара сърцето ми да изстива и събужда страхове в главата ми като големи, черни облаци, които застрашават спокойствието ми!“
Той не можеше повече да стои в тази стая и избяга в коридора. Нямаше никой, с когото да сподели изгарящото го безпокойство, Фарел пътуваше към Уиркинтън. Бънди сигурно би го изслушал, но той самият се обвиняваше за неспособността си да просветли положението. Аги щеше да плаче и да се съсипва все повече. Измъчван от мисълта за безпомощното си положение, той се разхождаше из коридорите, докато стана два часът. Отиде в стаята си, но дори тук му се струваше, че въображаемото й присъствие се надсмива над неговото безсилие.