— Кристофър, любими, — тя събра ръцете си като за молитва, — пази живота си, но убий змея и ме спаси. Аз намерих своята роза през зимата, любовта, която дава щастие. Твоята скъпоценна любов ми принадлежи, обещана ми от тебе завинаги. Ела, любими, само ние двамата можем да надвием змея.
Кристофър със страх наблюдаваше как си отива денят, без да може да го спре. Той вече познаваше призраците, които идваха с тъмнината, тъй като беше страдал толкова много предишната нощ. Стоеше в дъното на западния коридор и прокара пръст по оловните решетки на един прозорец, сложен някога от дядо му. Гледаше как отслабващата светлина на слънцето изчезва в няколко ниски облака. Пурпурният отблясък отново събуди у него страха от собствените му мисли.
Внезапно му стана ясно: ако не напуснеше къщата, силите му щяха да се стопят от чакането и размишленията. Трябваше да измъкне бандитите от дупката им и да ги преследва, докато някой от тях му кажеше това, което искаше да знае. Тогава щеше да подгони шерифа и да го хвърли на земята, както ловуващ вълк прегризва краката на елена. И се закле, че ако е паднал дори косъм от главата на Ирайн, шерифът напразно щеше да се моли за бърза смърт.
Над хълмовете беше непрогледна нощ, когато вратата на тайния проход се отвори и един висок, облечен в тъмни дрехи мъж пристъпи напред с едрите, смели крачки на рицар-отмъстител. От едната му страна висеше широкият меч с дългото острие, който и баща му беше запасал в деня на смъртта си. Жребецът почувства възбудата на господаря си и започна да пристъпва и да танцува в желанието си да полети с него. Мъжът се метна на седлото и отмъщението препусна по тресавището, а един отслабващ, блед месец скри лицето си от предстоящата кървава баня. Враговете бяха отнели най-скъпото на този мъж и едва ли на тази земя е имало някога по-освирепял човек с толкова насъбран гняв в сърцето.
Черният кон пръхтеше като дракон, а огненият му дъх пронизваше студената нощ. Копитата му чаткаха в камъните и от тях изскачаха искри, докато препускаха лудо в нощта. Те кръстосваха насам и натам, напред и назад, спряха веднъж при някаква самотна плевня, само за да открият следи от наскоро напуснат лагер. Една потайна пещера също не издаде къде се криеха разбойниците.
— Всички са изчезнали — изръмжа той. — Събрали са се, за да поставят капана с примамката, на която знаят, че не мога да устоя. Но къде? Да ги вземат дяволите! Къде?
Часът беше късен и луната, която се беше спуснала ниско, все още плахо се криеше зад облаците, сякаш се страхуваше от смелостта и гнева на този мъж. Дивата му решителност го изгаряше, докато пришпорваше животното в бесен галоп. Една сянка летеше над долини и тресавища в нисък полет като разперил крила гладен ястреб, който търси плячка.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Не един и двама си помислиха, че старият Бен е възкръснал, защото един парцалив мъж седеше свит в сянката на задната врата на гостилницата „При глигана“ и бавно си пиеше бирата. Той не се беше появил през деня: едва след смрачаване беше седнал безмълвно на един стол в ъгъла, беше почукал с една монета по масата, докато Моли му донесе кана бира. Приличаше на кмета, но смърдеше на пот и пушек и омазаната му брада правеше разпознаването в сянката невъзможно. Тя отхвърли мисълта за приликата и отново се захвана с работата си. Монетите му бяха грижливо преброени и той все още не й беше дал бакшиш. Значи тя нямаше причина да се занимава много с неговото обслужване.
Очите на Ейвъри Флеминг не спираха да се оглеждат нито за секунда, докато седеше в ъгъла. Той постоянно беше готов да избяга, щом някоя фигура с наметало му напомнеше за Кристофър Сатън или пък някой стол изскърцаше по пода и този звук му заприличаше на стъпките на тежък, осакатен крак. Тънката кесия, която му беше дал Паркър, сега бе почти празна и надеждата му шерифът да напомни на лорд Талбот за него постепенно чезнеше. След като го преследваха както Сатън, така и Сакстън, животът му не беше в безопасност нито за минута. Никой не можеше да каже кога щяха да намерят мизерната му колиба до блатистия бряг, но той знаеше, че те щяха да претърсят всеки храст за него. През изминалата нощ едно бездомно куче го беше уплашило почти до смърт. Лаят го беше вдигнал от дълбок сън и той панически беше избягал от колибата, абсолютно сигурен, че е подгонен от лорд Сакстън. Беше затънал до бедрата във вода и най-накрая студът го беше накарал да се върне в дома си, за да потърси сухи дрехи. Но дори и там нямаше меко легло за него. Беше се опитал да остане вкъщи за през нощта, но не се осмели да запали огън или дори свещ. В тъмнината всеки шум беше сковавал крайниците му от страх. На няколко пъти беше напълно сигурен, че вижда страшната кожена маска да се приближава към него. После пък му се счуваше прошумоляването на наметало или тракането на тока на ботуш в гостната. В колибата си поне можеше да заспи!