Паркър се разсмя, когато се качваше на собствения си кон.
— Клетият Ейвъри! Толкова много вълци ще има по петите на този самотен заек, че той няма да посмее да си подаде главата от леговището от страх. Само ме попитай кой ще го хване пръв. — Бурен смях процепи тишината, но той ги накара да млъкнат с едно движение на ръката. — Я по-тихо, глупаци такива. Сатън може да е някъде наблизо. Аз лично нямам желание да попадна в ръцете му. Да се връщаме и да видим как Хагарт се е справил междувременно с жената на Сакстън.
Ейвъри беше доста доволен, а най-вече се радваше, че е напуснал Маубъри. Между него и шерифа вече лежеше доста голямо разстояние. Тъкмо искаше да си отдъхне, когато тропот на копита го накара загрижено да се обърне. Тялото му потръпна от страх и тих стон се откъсна от устните му, когато едно същество излезе от сянката на дърветата. Скованото му съзнание повтаряше едно и също: смъртта го беше намерила!
Скимтейки от страх, той сръга хълбоците на коня с токовете на ботушите си поради липсата на шпори и камшик. Когато погледна през рамо, видя развятото наметало и му се стори, че го настига огромен прилеп, дошъл, за да изсмуче живота му. Страховит смях изпълни нощта и студени тръпки полазиха гърба му. Ейвъри започна да удря препускащия си кон с юмруци и юзди. Животното отдавна беше усетило страха на ездача и така се беше напрегнало, че сега се намираше на края на силите си. Пътят се виеше покрай плитка пропаст, на дъното на която лъщеше малко поточе. За миг нощният ездач изчезна от погледа, но това не подобри положението на Ейвъри. Напротив, поради сянката и корените на пътя ездата стана по-опасна. Конят се препъна и ездачът му изгуби стремената. Животното ставаше все по-несигурно, защото тъкмо отново беше влязло в крачка, когато хлътна в следващата дупка. Този път Ейвъри в старанието си да остане на седлото изпусна юздите. Това беше краят и нещастието не можеше да бъде избягнато. Пред тях имаше големи скали и камъни. Галопиращото животно се препъна, олюля се и рязко сви встрани пред ръба на стръмнината. От внезапното движение Ейвъри подхвръкна във въздуха. Приземи се обаче далече от коня.
Той се преметна през няколко къпинови храста и един голям, чепат пън. Нещо силно дръпна презрамките му и той започна да се търкаля, пада, хлъзга и премята през храстите, отхвръкваше от дънерите, блъскаше се в скалите и усещаше тръните в храсталака. Един тежък удар изкара въздуха от дробовете му. Втори удар го просна по гръб и той видя да проблясват звездите, преди да го обхване пълен мрак.
След около една миля нощният ездач беше настигнал коня и замислено се вгледа в празното седло. Подплашеното животно му беше скроило лоша шега и сенките твърде дълго бяха крили от него, че на седлото няма никой. Кристофър хвърли измъчен поглед назад и поведе коня за юздите, когато за сетен път тръгна към Сакстън Хол. Може би фантазията му беше изиграла номер, като му се стори, че вижда Ейвъри. Който и да беше мъжът, трябваше да продължи пътя си пеша.
Къщата беше тъмна и няма, когато господарят се завърна. Дълго време той самотно се лута из коридорите. Сякаш цялата му жизненост се беше стопила. За първи път в живота си той беше усетил радостта от изпълнената с доверие близост на една обичаща и обичана жена. Сега всичко това беше отминало и на него му оставаше само споменът, за да утоли безмерния си копнеж.
Музикалният салон беше тъмен. Само на прозореца гореше една-единствена свещ. Камината беше студена и сенките болезнено му напомняха за смях, кискане и топла, интимна закачливост. Почти несъзнателно ръката му докосна дръжката на меча, който носеше. Той мислеше за проливане на кръв. В библиотеката на стария лорд нищо не се беше променило с годините. Пръстите му замислено минаха но клавишите на чембалото. Без нейния глас, който да му придаде думи и топлота, звукът беше кух и безжизнен.
Кристофър стоеше с наведена глава, когато големият часовник в салона удари два. Докато ехото от ударите замираше, той отиде в стаята си. Събу само ботушите си и се хвърли на леглото. С огромни усилия прогони всичко от съзнанието си и го запълни със скърцащите мачти на кораб в открито море. Трябваше да намери малко спокойствие, пък било то и за няколко часа. Скоро дойде сънят, благословен и ненарушаван от нищо.
Слънцето огря клепките на Ейвъри и потопи съзнанието му в едно червено море. Ставите и крайниците го боляха, лявата му ръка беше почти неподвижна. Пулсът му блъскаше ускорено. Главата му бучеше и студът на нощта толкова силно беше разтреперил измъченото му тяло, че дори и топлото слънце не можеше да го успокои. Той лежеше точно така, както беше паднал, усещаше острите камъчета в гърба си и раните, където тръните бяха разкъсали кожата му. Не смееше да се раздвижи, защото това само би причинило нови болки на преуморените му мускули.