Една птица прелетя над главата му, спусна се към земята и кацна на близкия клон, за да разгледа този дрипав представител на човешката раса. Ейвъри ядосано погледна с едно око пернатия негодник, който така весело чуруликаше, поздравявайки новия ден. Беше готов да се закълне, че птицата му се надсмива.
Лек вятър вееше над него и Ейвъри премигна, когато усети, че краката му са голи. Вдигна глава и слисан видя, че беше изгубил панталоните си. Само свободните краища на презрамките се показваха изпод жилетката му. Обърна глава назад към стръмнината и погледна нагоре. Там видя остатъците от панталоните, които весело се ветрееха от чеповете на едно изсъхнало дърво.
Мина известно време, преди Ейвъри да се убеди, че не си е счупил някоя кост. Той бавно и болезнено се обърна, подпря се на ръце и колене и с голяма предпазливост пропълзя покрай храстите и дърветата към панталоните си. Усилието почти не си струваше, тъй като дрехата имаше много малка прилика с предишния си вид. Най-доброто, което можа да направи от нея, беше нещо като престилка, която обаче крайно недостатъчно прикриваше голотата му.
Естествено той не видя нито следа от коня си, който му беше подарил шерифът, и оплака загубата на хубавото седло. Те заедно щяха да му донесат около петдесет фунта — достатъчно, за да седне на някоя игрална маса и да постави първия камък на новото си щастие. Както и да е! Двестате фунта щяха да свършат работа.
Той не можа да устои на желанието да преброи съкровището си и извади кесията. Изсипа я на един плосък камък между разкрачените си крака. По-голямата част от монетите се състоеше от дебели, тъмни шайби. Той повдигна една от тях, захапа я и видя отпечатъците от зъбите си: това беше чисто олово! Бяха разрязали оловни куршуми, които на пипане приличаха на монети, и така бяха придали тежест на кесията. След като преброи всичко, оказа се, че притежава не повече от двадесет фунта и още няколко дребни монети.
Ейвъри изруга и хвърли шепата оловни кръгчета в храсталака. От яд, че го бяха измамили, очите му се насълзиха. Цялото му планиране, тактиките и маневрите не му бяха донесли нищо друго освен някакви си мизерни двадесет фунта.
Той гневно избърса една сълза и се закле да потърси лорд Талбот и да се оплаче от тази безсрамна обида. Нахлупи шапката върху ушите си и изпълзя на пътя.
Тъкмо когато искаше да се изправи, чу в далечината грохота на тежки копита и бързо се скри отново. Малко след това се появи голяма черна кола с впряг от четири коня. Наблюдаваше с надежда приближаването й. Внезапно дъхът му секна и той се сниши. На вратата беше разпознал герба на лорд Сакстън.
Клаудия оглеждаше писмото в ръката си. Гореше от нетърпеливо любопитство да разбере каква ли вест съдържа. Беше уверила мъжа, който го донесе, че ще предаде новината на баща си веднага след неговото завръщане, но дори и тогава не беше сигурно, че ще научи нещо за съдържанието на писмото. На моменти нейният господар и родител беше много потаен и не желаеше да я осведомява за делата си. В последно време беше дочувала части от разговорите му с Алън Паркър и не й беше убягнало, че в тях често се споменаваше името на Кристофър. Беше й ясно, че те го смятаха за страховития нощен ездач, мисъл, която я изпълваше с вълнение. Тя беше склонна да си го представи като рицар, който препускаше в тъмнината на нощта не за да убива, както се разказваше, а за да утоли страстта си с миловидни девици, които държеше в плен за няколко сладки часа. Колкото до Тими Сиърс и Бен Моуз, на нея й беше напълно безразлично, дали нощната сянка ги беше убила или не. Тя и бездруго ги смяташе за излишни.
Клаудия предпазливо опипа печата, който затваряше пергамента, и отиде към камината, където го подържа срещу топлината. Восъкът се размекна и тя припряно сложи писмото на масата на баща си, а после внимателно отлепи печата. Беше убедена, че баща й никога няма да забележи. Само трябваше отново да стопи восъка и грижливо да го притисне на същото място. Но се налагаше да бърза, защото преди заминаването си той беше казал на Паркър, че ще се върне до обяд.
С вълнение отвори пергамента и зачете полугласно съдържанието. Думите излизаха със съскане от ядно стиснатите й зъби.
— …ми съобщи, че лейди Сакстън очаква дете от Сатън. Аз я прибрах при себе си като примамка за проклетия янки. До вашето пристигане ще я държа в развалините на замъка при устието на реката. Алън Паркър.