Лицето на Клаудия се изкриви от диво ръмжене. Тя захвърли пергамента и изхвърча от стаята. Не я интересуваше как баща й ще реагира на това, че беше счупила печата. Гореше от желание да излее гнева си върху онази вещица и нямаше нищо на света, което да я спре.
— Чарлз! — Тя почти изкрещя името, когато отиваше от антрето към стълбите.
Откъм задната част на къщата долетя шумът от стъпките на прислужника, който беше стреснат от крясъка й. Когато я видя на стълбите, той се подхлъзна, но успя да се опре на парапета.
— Да, уважаема госпожице? — каза слугата, останал без дъх.
— Кажи на Ръфъс да докара колата — заповяда му кратко тя. — Ще изляза след малко.
— Да, милостива госпожице. — Той се поклони и отново тръгна, за да изпълни заповедта й.
Клаудия на висок глас повика камериерката си. Момичето излезе треперещо от покоите на господарката си и влезе в салона.
— Ще излизам — заяви Клаудия рязко. — Приготви ми тоалета.
— Ако…
— Червения костюм за път и шапката с перата — кресна господарката й. — И този път не се мотай! Бързам!
Младото момиче се обърна припряно и хукна към стаята. Сети се навреме и направи път на господарката си да влезе първа. Момичето се тресеше от страх, когато Клаудия профуча край нея и я изгледа злобно. Още имаше синини от последното наказание и при това настроение на господарката беше сигурна, че към тях ще се прибавят и нови.
Половин час по-късно Клаудия излезе от стаята си в богато украсения салон и пътьом взе ръкавиците си. С изненада видя, че прислужникът притича към вратата много по-рано от друг път, за да я отвори. Но това, което беше сметнала за желание да й се угоди, се оказа просто част от нормалните му задължения. Макар че тя не беше чула чукането на портата, явно идваше гост. Когато Чарлз отвори вратата, там стоеше мъжът, от когото тя се страхуваше най-много: лорд Сакстън.
— Дойдох, за да говоря с лорд Тал…
Лорд Сакстън млъкна насред изречението, когато видя на стълбата облечената в червено фигура. Клаудия искаше да избяга, но се закова на място, когато сакатият избута зяпналия прислужник и се приближи към стълбата с куцукащата си походка. Там той се спря й я загледа.
— Мис Талбот — дрезгавият глас сякаш звучеше насмешливо, — аз всъщност се надявах да се е върнал баща ви, но може би и вие ще ми кажете това, което ме интересува.
— Не зная къде са я отвели! — излъга тя с висок, писклив глас.
— Аха! — Лорд Сакстън се подпря на бастуна си и замислено кимна с маскираната си глава, докато я поглеждаше. — Значи знаете защо съм тук.
Разтреперана, Клаудия прехапа устни и не посмя да отговори. Тя нервно свали ръкавиците си.
— Съжалявам, че нахълтвам тук по този начин — извини се иронично неканеният гост. — Виждам, че се каните да излизате.
— Аз… ъъъ — тя търсеше някакво оправдание, — се нуждая от малко чист въздух.
Ръката му посочи стълбите.
— Моля, няма защо да се страхувате от мене. — С насмешливо-укорителният си тон той явно се подиграваше на страховете й. — Рядко причинявам някому зло… стига да не ме предизвикат.
Клаудия преглътна и погледна нагоре. Тя се поколеба дали да не потърси закрила в стаята си, преди той да я спипа. Видя камериерката си, която стоеше близо до горната галерия и бършеше наранената си, кървяща устна, и се запита мислено какви бяха тези фантазии, които се явяваха в съзнанието й. Би могла да се закълне например, че беше й се мярнала подигравателна усмивка.
— Мис Талбот, елате с мене — заповяда лорд Сакстън с безизразен и суров глас.
Тя го последва и предпазливо слезе по стълбите, но не се осмели да пристъпи последното стъпало. Не беше и нужно, защото той се приближи до нея, така че тя се отдръпна, за да избегне страховитата му близост.
— Знаете ли къде е отвел шерифът жена ми?
Макар и изречени с гробовно спокойствие, тези думи я поразиха като гръм. Дрезгавият глас звучеше така, че Клаудия се уплаши за оцеляването си.
— Чарлз… — изскимтя ужасено тя.
Прислужникът се осмели да направи няколко крачки. Лорд Сакстън се обърна.
— Не мърдайте, ако ви е мил животът. Няма да търпя никой да се намесва.
Чарлз отново се върна на мястото си. От уплаха той машинално затвори вратата, просто за да стори нещо. Клаудия пребледня, когато маскираната глава се наведе над нея и тя забеляза решителния блясък в очите зад отворите.
— Е? — викна той. — Знаете ли?
— Алън изпрати писмо на баща ми — побърза да обясни тя. — Наистина нямах представа какво е направил, докато не го прочетох. Той я е затворил в стар, изоставен замък някъде на юг, към Йорк, ако не се лъжа. Тъкмо щях да се осведомя дали Ирайн се чувства добре. Има ли нещо, което да й предам… — Тя млъкна, като разбра по твърдия блясък в очите зад маската, че лъжата й беше разобличена.