— Ако нямате нищо против, мис Талбот, ще дойда с вас. Моята карета може да ни следва.
— Но… — Тя потърси някаква причина, за да му се изплъзне, но когато погледна застиналата кожена усмивка, разбра, че беше в капан. Направи последен опит да се отърве. — Знаете ли, че жена ви очаква дете от този Кристофър Сатън?
Погледът му не се промени.
— Разбрахте ли ме?
— Да, много добре. — Покритата глава кимна бавно. — Трябва подробно да поговоря с нея за това.
Веждите на Клаудия се повдигнаха, когато нова мисъл й мина през главата. Може би все пак щеше да си отмъсти, като заведе това страшилище при съперницата си. С удоволствие щеше да наблюдава как тази жена си получава пердаха, който заслужава. Усмивка се появи на устните й, когато се замисли за такъв край на историята. Ако лорд Сакстън пребиеше до смърт жена си, Кристофър Сатън едва ли щеше да иска да я види повече. И тогава тя, Клаудия, щеше да се появи точно навреме, за да го утеши за загубата на любимата.
— Елате. Има доста път и трябва да побързаме, ако искаме да стигнем до замъка към обяд.
Лорд Сакстън я последва и мина край прислужника, като влачеше недъгавия си крак. Чарлз удивено се загледа след тях. Знаеше, че настроенията на господарката му много бързо се меняха, но се запита дали наистина беше разумно от нейна страна да тръгва съвсем самичка с този звяр, който я беше заплашил на стълбището. Затвори вратата след двамата и заклати глава, докато прекосяваше салона. Едно движение в галерията го накара да спре и да погледне нагоре, където камериерката се беше надвесила над парапета. Сега, след като господарката й излезе, ти нямаше защо да крие повече омразата си.
— Надявам се, че ще я хвърли в някоя пропаст.
Ейвъри беше успял да намери каруца, която да го вземе до околностите на имението на Талбот. Овчарят, на когото беше превозното средство, с голямо недоверие беше наблюдавал снежнобелите крака, които се показваха от странната дреха, препасана на слабините му. Но когато тръгна с бързо, макар и мъчително куцукане към господарската къща на Талбот, Ейвъри вече не се интересуваше какво мисли мъжът за него. По пътя те бяха задминати от каретата на Талбот и през прозореца той беше видял лорда да седи вътре. Ейвъри дотолкова беше обзет от мисълта, да хване Талбот, преди да се е заел с други дела, че въобще не се замисляше за облеклото си.
Той подръпна дрехата, която си беше направил от остатъците на панталона, когато един внезапен полъх на вятъра премина покрай задните му части, но това не го накара да забави енергичния си ход. Каретата стоеше пред портала на къщата. Доколкото беше възможно, Ейвъри оправи измачканите си и мръсни дрехи и се изкачи по дванадесетте стъпала, които водеха към вратата на дома. На настойчивото му тропане отвори достойният прислужник, който без малко не припадна, като видя съществото пред себе си. Погледът му презрително огледа парцаливия мъж отгоре до долу. Накрая той си възвърна самообладанието и попита високомерно:
— Да?
— Ъъъ… както виждам, лордът си е вкъщи. — Ейвъри се покашля. — Искам да поговори няколко минути с него.
Веждите на Чарлз рязко се вдигнаха. Той вирна глава и обясни надуто:
— Лорд Талбот няма време в момента за посетители. Той се готви да отпътува по неотложни дела.
— Важно е да говоря с него! — настоя Ейвъри.
Прислужникът го огледа още веднъж и отвърна едва ли не с отвращение:
— Ще попитам лорда дали желае да ви приеме, сър. Вашето име?
— Ейвъри Флеминг! — отвърна възбудено бившия кмет. — Не ме ли познавате? И друг път съм бил тук!
Изненадата по лицето на Чарлз не можеше да остане незабелязана.
— Наистина имате известна прилика с кмета. — Слугата разгледа внимателно Ейвъри и недоверчиво поклати глава. — Не се сърдете, сър, но, изглежда, сте имали доста неприятности.
— Вярно! — съгласи се Ейвъри. — И това е причината, поради която искам да говоря непременно с лорда!
— Скоро ще се върна, сър.
На Ейвъри не му беше лесно да усмири нервното си нетърпение. Той чу как прислужникът се отдалечи в къщата и стъпките му замряха в тишината. След известно време той се появи отново и лицето на Ейвъри светна.
— Какво каза лордът? Мога ли да вляза? — попита той възбудено.
— Негова светлост няма време. Не може да ви приеме.
— Важно е!
— Съжалявам, сър. — Чарлз се извини високомерно и млъкна.
Раменете на Ейвъри съкрушено увиснаха. Той бавно се отдалечи от вратата, която се затвори подире му, и слезе по стълбите. Внезапно почувства как краката му отмаляват. Напълно изтощен от събитията през последните дни, той се облегна на едно от колелата на колата. Ако само имаше възможност да обясни случая на лорд Талбот! Беше сигурен, че той ще го разбере и ще покаже съчувствието си, било с няколко фунта повече, било поне с един кон.