Ейвъри вдигна глава и внимателно опипа раните си. Вече нямаше достатъчно сили, за да се добере до Маубъри или докъдето и да е другаде. Струваше му се, че е изоставен на произвола на съдбата. Вече нямаше кон, а нямаше и нищо за ядене. Какво можеше да стори? Беше загубил цялото си състояние, семейството и приятелите му се бяха отрекли от него и щом сега не успя да поговори с лорда, за него изобщо не съществуваше надежда.
Изведнъж вниманието му беше привлечено от покрития с брезент сандък на каретата. Той беше достатъчно голям, за да побере човек, и щеше да му предостави не само възможност за придвижване, но може би и удобен случай да разкаже перипетиите си на лорд Талбот, след като той приключи с деловите въпроси.
Ейвъри скришом се огледа. Кочияшът дремеше на мястото си и не му обръщаше внимание. Двама прислужници разговаряха отпред при конете. След като му се бяха присмели, те бяха забравили за него. Това може би беше последният му шанс и би било глупаво да не опита.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Пейзажът стана гол и скалист, когато каретата с Клаудия и лорд Сакстън се приближи към брега, откъдето се виждаше устието на река Солуей. От запад мокри и студени ветрове плющяха над морето. Една гранитна канара се издигаше високо и острите й ръбове посрещаха пенестите вълни, които се разбиваха с грохот. Недалеч от пропастта и полузакрит от канарата, се гушеше порутен стар замък.
Те спряха пред развалината, но каретата на лорд Сакстън остана на стотина метра по-назад, за да бъде извън обсега на обикновените мускети. Танър я обърна в дъга, така че да е готова за бягство, ако се наложи. Колата на Талботови продължи да се изкачва мъчително по стръмната алея и да пълзи над сухия ров по един мост, скалъпен от камъни и парчета скали. Разнесе се вик, който съобщи за пристигането им. Колата навлезе в не особено големия двор, засипан с отломки от някога величествените стени. От дясната страна един дървен навес предпазваше входа към стаите. Отляво от кулата бяха останали само първият и вторият етаж, всичко друго се беше срутило. Отпред лежаха камъните от рухналото главно крило на къщата. Те бяха разчистени само на едно място, където спираха конете, а недалеч оттам имаше малко по-широко пространство, за да могат да обърнат колите.
Алън Паркър спокойно излезе от вратата и загледа как познатата карета отмина и спря. Лорд Талбот сигурно много бързо беше приключил с работата си в Йорк, за да пристигне тук още предиобед, мислеше си Алън, когато се упъти към колата, за да поздрави господаря си.
Лакеят притича и свали стълбичката. После широко отвори вратата и оттам се показаха червени поли и шапка с пера в същия цвят. Алън изпъшка мислено и стисна зъби от яд, когато разпозна лицето, което най-малко искаше да види тук. След като отново си възвърна самообладанието, той започна да се държи, както изискваше приличието. Усмихна се и протегна ръка, за да помогне на Клаудия при слизането. Явно късметът му го беше изоставил още от сутринта. Не стига, че пристигна тази жена, но в рамката на вратата се появи и още някой. С неприкрито удивление Паркър наблюдаваше как лорд Сакстън спусна осакатения си крак на земята и пристъпи с тежкия си ботуш.
— Изненадан съм, лорд Сакстън — откровено сподели той мислите си. — Вие сте последният, когото съм очаквал да видя тук.
Дрезгав, приглушен смях долетя изпод маската.
— Чух от мис Талбот, че възнамерява да посети жена ми, и реших, че ще е по-разумно, ако пътуваме заедно през тази несигурна местност, след като имаме една и съща цел. За да се уверите сам, вижте собствената ми карета и мъжете, които съм взел за охрана. Освен това… — той вдигна ръка, за да подчертае думите си — хората ми са добре въоръжени, шерифе, а и може би малко нервни. Нали знаете какви истории се разправят. — Той направи непринуден жест с ръка. — Ако някой от вашите хора… ъъъ… съвсем случайно се приближи твърде много, не бих могъл да отговарям за последствията.
Сега беше ред на Паркър да се засмее. В известен смисъл той се възхищаваше от храбростта на сакатия.
— Ако други мъже се държаха така, сър, щях да сметна това за предизвикателство, дори за заплаха.
— О, недейте, сър — помоли го лорд Сакстън. — Забравете какво казах. Нямах нищо подобно предвид. Мисля само, че хората ми са малко неспокойни в последно време. Вие сам знаете — разбойниците, призрачният ездач, убийствата и всички тези истории. Времената са лоши и страховити.