Лорд Сакстън забеляза половин дузина хора, които бавно бяха наизлезли от замъка и сега стояха около шерифа близо до вратата. Парцаливите, груби мъже наблюдаваха лорда, някои сочеха Клаудия, сближаваха главите си и се хилеха мръсно, докато си разменяха шепнешком забележки. Момичето беше свикнало с по-изискани мъже, вулгарните погледи, които я опипваха, я караха да се чувства несигурна.
— Дойдох тук, за да видя дъщерята на кмета, и настоявам да ме заведете при нея — обясни Клаудия. После попита рязко: — Къде е тя?
Шерифът отначало не й обърна внимание.
— А вие, лорд Сакстън? Също ли сте добре въоръжен? Ако не се лъжа, последния път, когато се срещнахме… — Той не довърши забележката си.
Лорд Сакстън посочи неловко осакатения си крак.
— Нищо освен това тук. — Той му подаде тежкия си бастун и широко разтвори палтото и дрехата си. — Претърсете ме, ако желаете, може пък да намерите нещо, което да не съм забелязал.
Алън претегли бастуна в ръката си.
— Доста е тежичък. — Той напразно завъртя сребърната дръжка. — Но го задръжте. Само дано изкушението — той изрече последните думи високо през рамо към другите — не ви накара да го използвате неразумно.
Подхвърли му обратно бастуна и се засмя, когато неговите хора одобриха закачката му с шумни крясъци и многозначително опипаха пищовите си.
— Добре — въздъхна нетърпеливо лорд Сакстън, — можем ли най-после, както предложи мис Талбот, да се отправим към лейди Сакстън?
— Както желаете. — Паркър подаде ръката си на Клаудия и му подвикна: — Последвайте ме, сър. — Без да се колебае, той пое с маршова крачка и само превзетите ситни стъпки на Клаудия позволяваха на лорд Сакстън да ги догонва с тежката си походка. Въпреки това на няколко пъти той едва не падна, когато бастунът му се подхлъзваше по камъните. Мъжете пред бараката придружаваха всяка грешна стъпка с подигравателен смях.
— Ей, тоя сигурно е роднина на Хаги — подхвърли един от тях през смях.
По стълбите в порутената кула беше проправен път между камъните. Шерифът пристъпи напред и отвори някаква вратата. В ъгъла на стаята стояха петима мъже и играеха на зарове върху маса, застлана с покривка. Когато шерифът и гостите му влязоха, един от мъжете, неуморният Хагарт Бентуърт, скочи на крака. Пристъпи напред, за да ги поздрави, но не забеляза, че дръжката на меча му се беше закачила в гънката на покривката. С едно движение той обърна разклатената маса и монети, зарове и халби с бира полетяха към прашния под. Наведе се, за да избегне един мощен юмрук, и не обърна внимание на заплахите и ругатните, които се сипеха върху него, докато се освобождаваше от покривката. Пристъпи напред радостно усмихнат, но се спъна в един счупен стол и политна с главата напред към шерифа.
Паркър изруга и го отблъсна. Питаше се защо въобще беше взел Хагарт със себе си. Може би защото този глупак беше прекалено наивен — или прекалено тъп, — че да се нахвърля на пленниците, и това го правеше пазач, на който може да се разчита.
Ухото на Хагарт потрепна, когато хвърли несигурен поглед към маскирания мъж. Той въпросително погледна шерифа.
— Има ли нещо, което мога да сторя за вас, сър?
— Да! Дай ми ключа от килията на дамата.
Устните на Паркър без малко не се разтегнаха в подигравателна усмивка, когато погледна негодника, но се сдържа и лицето му остана съвсем безизразно, докато поемаше ключа.
— Приготви за гостите чай и нещо за хапване.
Хагарт изчезна с едва забележимо кимване, а шерифът се отправи към витата стълба, която водеше нагоре покрай стената.
— Трябва да минем оттук, но, моля, бъдете внимателни — предупреди ги той. — Както виждате, няма парапет. — Той ги поведе нагоре към една тежка врата. Стъпалата минаваха покрай вратата, продължаваха да се вият около стената на кулата и свършваха в синьото небе, което се виждаше през срутения покрив. Паркър пъхна ключа в ключалката и отмести един дебел метален прът, запънат в касата. Тази мярка за сигурност, както и малкото прозорче с железни решетки на вратата сякаш бяха сложени наскоро. Шерифът доближи главата си до прозорчето и подвикна на затворничката:
— Милейди, пак съм аз!
Когато отвори вратата, отвътре се разнесе гневен глас.
— Вече получихте отговора ми! Ако думите не са достатъчни, може би това ще ви убеди!
Паркър се наведе, за да избегне хвърления предмет. Трясъкът от разбитата във вратата чаша проехтя в празната кула. Една чиния полетя към главата му. Той я отблъсна с ръка, с три крачки се озова в стаята и хвана дивата котка, която търсеше други удобни за хвърляне предмети, за да излее гнева си върху него. Той я стисна в ръцете си, повдигна я от пода и се обърна с нея към вратата, когато вътре пристъпи Клаудия.