— Слязох само за една глътка… — Той се закашля, но когато веждите й се свиха заплашително, веднага продължи: — …вода… — После забеляза врящото котле над огъня и добави: — Или може би малко чай.
Фарел успя да си възвърне част от самообладанието и осъзна задълженията си на домакин.
— Ирайн! — Гласът му придоби повелителен тон. — Ще бъдеш ли така добра да ни налееш чай? Сигурен съм, че лорд Талбот умира от жажда. — Едно мъчително преглъщане дойде като потвърждение на думите му. После започна пак да кашля и едва успя да си поеме дъх. — Един мъж се нуждае от чашка хубаво топло питие, за да си смаже гърлото в такава студена утрин.
Този път Ирайн почти му беше благодарна, че е в къщата.
Лорд Талбот кипеше от ярост срещу Фарел, но нямаше начин да изгони младия мъж от стаята, за да може необезпокоявано да се радва на красивата му сестра. Беше ясно, че братът възнамерява да остане и да впечатлява госта с изискани маниери. Но лорд Талбот познаваше добре темперамента на младока и реши, че по-умно е сега тактично да се оттегли. Освен това трябваше да помисли за най-въздействащия подход към красивата дъщеря на кмета, за да може по най-прекия начин да постигне целта си.
— Съжалявам, но не мога да остана за чая — каза той. Гласът му беше леко пресипнал и ядосан. — Дъщеря ми ще се чуди какво ли ме е задържало. И тъй като утре заминавам за Лондон, ще потърся баща ви, когато се върна. Работата може да почака.
ГЛАВА ТРЕТА
През месеците преди зимата фуражът и всички стоки бяха в изобилие и поради това хората караха цели стада овце, свине, гъски и друг добитък, за да го продават по пазари и панаири. Говедарите подкарваха животните с тояги и крясъци, а край тях се стелеха гъсти облаци прах. Макар и в по-скромен мащаб Маубъри изглеждаше също като Йорк или Лондон през тези месеци, тъй като само глупак би пропуснал възможността да зареди мазетата и хамбарите си с всичко необходимо за зимата.
Ирайн се беше решила да купи за семейството едно малко прасенце, това беше всичко, което можеше да си позволи. Тъй като нямаше кой да го заколи, беше приготвила още малко пари за касапите, сновящи наоколо. Вечерта, още преди да се стъмни, Ейвъри беше казал, че осигуряването на храната е женска работа, и тъй като той имаше някакви неотложни задачи, взе Фарел със себе си и тръгнаха към Уиркинтън за един ден, „изпълнен със събрания“, както се беше изразил.
Месарят дойде чак привечер и Ирайн остана вкъщи, докато той приключи работата си. Беше приготвила всичко необходимо, за да направи кървавица. Но гледката на кръвта и суровите черва не беше от най-приятните и тя едва успяваше да потисне спазмите в стомаха си. И обръщането на червата за надениците не бе удоволствие. Дълги кожи и големи парчета месо бяха поставени в едно каче, обилно наръсени със сол.
След като всичкото месо беше нарязано и подредено в качето, месарят го затисна отгоре с голям камък и запълни празното пространство със сол, за да се консервира.
В една от бараките, използвана за такива цели, Ирайн запали огън, закачи над него котел и започна да топи сланината, за да направи мас. Малките късчета месо изплуваха на повърхността и тя трябваше да ги обира с решетеста лъжица, защото в противен случай се образуваше пяна и продуктът се разваляше. Но ако тези парченца месо все пак останеха в маста, след изстиването им от тях се получаваха апетитни, хрупкави пръжки.
Кучето от съседната къща не сваляше поглед от Ирайн и когато тя му обърна гръб, то се мушна под оградата и смело се приближи. След това клекна до нея и задуши с мократа си муцунка из въздуха, изследвайки носещата се наоколо миризма. После наведе глава и я сложи върху протегнатите си лапи.
Челото му се бърчеше, докато следеше всяко нейно движение. Когато му се удаде възможност, кучето се приближи и грабна едно парче месо. После като светкавица избяга оттам, а Ирайн го подгони с метлата и закрещя, че ще пусне касапите след него. За съжаление заплахите й изобщо не го трогнаха и скоро кучето отново се приближи и клекна на мястото, откъдето можеше да я наблюдава и да се наслаждава на миризмите.
Изглежда, щеше да завали сняг, но увлечена в работата, Ирайн не усещаше студа. Тя дори беше навила ръкавите на износената си рокля и стоеше под ледения вятър много леко облечена. Непрекъснато прибираше непокорните кичури на косата си които все излизаха изпод забрадката й. Тя бързаше, тъй като искаше да свърши, преди да се е стъмнило, и само си пожелаваше никой да не я прекъсва. Заета с работа и с отбиване на кучешките набези, тя не забеляза сянката в ъгъла на къщата — там стоеше един мъж и я наблюдаваше.