Колата на Сакстън летеше по алеята към кулата. Танър натисна спирачката, дръпна поводите и спря каретата. Докато Хагарт и Бънди задържаха напиращата глутница, Кристофър отвори вратата и изскочи. Той се обърна, за да помогне на Ирайн при слизането. Сграбчи оръжието и последва жена си към главния вход. Бънди и Хагарт забързаха след тях, докато Танър измъкваше колата от кръстосания огън. Те бяха посрещнати в салона от Пейн. Присъствието на Кристофър Сатън вместо господаря на дома сякаш го учуди малко. Зад него Аги притискаше с две ръце престилката към устата си и плачеше. Отзад стоеше Теси, която се радваше на завръщането на господарката си. Поведението на икономката обаче я объркваше. Още преди пристигането на колата тя се беше опитала да утеши възрастната жена и да я увери, че всичко ще се оправи. Теси се запита дали икономката не смята, че нещо може да се е случило на лорд Сакстън и тя вече оплаква загубата му, след като той не беше сред присъстващите.
— Всичко е наред, Аги — каза тя и я потупа по рамото, — господарят сигурно също ще дойде скоро. Недейте да се тревожите!
Аги вдигна глава и погледна с насълзени очи момичето.
— Но за какво говориш? Господарят е тук. Лорд Кристофър Сакстън.
— О! — Очите на Теси бавно се отправиха към този, който точно нареждаше на Хагарт и Бънди да застанат до прозорците. Звън на стъкло потвърди готовността им да защитават дома. Те чупеха кристалните стъкла и пъхаха дулата на дългите американски пушки през отворите.
Кристофър огледа лицата на присъстващите, прегърнал здраво жена си. Дори готвачът беше дошъл и на лицето му беше изписана широка усмивка.
— Ако някой от вас иска да се скрие на сигурно място, може да го стори. Ирайн ще ви покаже тайния проход.
— Не! — Думата се изплъзна от няколко уста едновременно и той разбра, че и Ирайн я беше изрекла. Погледна надолу към нея. Тя го прегърна с решителност, която потвърди намерението й да остане.
— Няма да се отделя от вас. Няма да отглеждам детето си без баща му.
Аги също искаше да каже нещо.
— Когато са убили стария лорд, преди това прислугата била отведена на сигурно място. Той сам се изправил срещу убийците си. Ние ще останем, милорд. Макар и да не мога да стрелям с някоя от проклетите ви пушки, метлата ми също може да стане доста опасно оръжие.
— Трябва да знаете, че аз съм призрачният ездач — обясни Кристофър за онези, които все още бяха напълно объркани. — Аз съм този, когото търси шерифът, но аз се борих за справедливо дело. Целта ми беше да унищожа бандитите, които са предвождани от Алън Паркър и лорд Талбот. Те убиха баща ми и опожариха крилото на къщата, за да убият брат ми. Много хора са станали жертва на разбойниците и аз исках да сложа край на господството им.
— Наистина ли сте лорд Сакстън? — попита плахо Теси.
Ирайн се засмя, обгърна с ръце тънката талия на мъжа си и го притегли плътно до себе си.
— Зная, трудно е за вярване, но той е същият мъж, чиято външност почти ни накара да изгубим разсъдъка си.
Един изстрел отвън обаче ги подсети, че има по-важни неща, за които трябва да мислят. Всеки трескаво сграбчи оръжието си, което беше толкова различно, колкото и хората. Когато Ирайн започна да зарежда един пищов с барут и куршум, погледът на Кристофър се спря върху нея.
— Мила — прошепна нежно той, — следващите мигове ще отнемат цялото ми внимание. Колкото и да е здрава, входната порта не може да издържи дълго. Скоро те ще я разбият. Щях да съм по-спокоен, ако…
Още преди да беше довършил, Ирайн поклати глава. Странно, но тя не изпитваше никакъв страх. Това беше нейният лом. Под привидното й спокойствие се криеше гневна решителност.
— Ще остана при вас. — Тя хвана здраво пищова и обяви кратко: — Човекът, който ви стори нещо, няма да преживее докрай деня. Ще се погрижа за това.
Студената категоричност в погледа й накара Кристофър да се почувства щастлив, че тя му беше съюзник, а не враг.
Главната порта потрепери от непрекъснатите удари на един дъбов кол. Набързо беше скалъпена защитна преграда за укритие на разбойниците. Всеки, който не успяваше да залегне зад нея, беше повалян от изстрелите откъм къщата. Лорд Талбот стоеше под закрилата на няколко дървета на достатъчно разстояние, за да бъде извън обсега на оръжията, но все пак достатъчно близо до къщата, за да може да си припише победата, която според него беше съвсем близка. Той наблюдаваше битката със самодоволна усмивка, а Клаудия следеше събитията от удобната кола. Никой от двамата не забеляза главата, която надничаше от сандъка. Ейвъри предпочиташе да продължи да се крие там, за да не поискат от него да се присъедини към нападението на къщата.