Но веселият танц, при който тя трябваше да се върти в кръг, я накара да забрави всичко друго и напълно да се потопи във вихъра му. Кристофър излезе напред и застана в първата редица на зрителите. Със своите кръстосани на гърдите ръце, с леко разтворените си дълги крака той приличаше на древен крал, възвисил се над поданиците си, дошъл сякаш за да ги освободи с вълшебния си меч от жесток тиранин. Кристофър беше изключителен мъж. Това чувстваха всички — и младите момичета, и възрастните, опитни жени. Към него се отправяха томителни погледи, примамливи усмивки и неприкрити сладострастни подмятания. Той обаче като че ли нищо не забелязваше: очите му бяха вперени в елегантното момиче, облечено в скромна рокля с цвят на синя слива. Хубавите й крака изпълняваха стъпките на веселия танц и това беше много приятна гледка. Но невъзмутимият му поглед, насочен само към Ирайн Флеминг, правеше впечатление на всички жени и попарваше много страстни надежди.
Една голяма карета, добре позната в Маубъри, спря под дърветата и Кристофър използва момента да отнеме дамата на шерифа. Той се промъкна сред танцуващите и леко го потупа по рамото:
— Прощавайте, Алън, но си помислих, че ваш дълг е да посрещнете мис Талбот, която току-що пристигна.
Алън се огледа и се намръщи при вида на каретата. Извини се неохотно на партньорката си и се отдалечи. Ирайн хладно изгледа натрапника. Хората наоколо ги наблюдаваха усмихнати. Някои се смушкваха в ребрата и изпъваха шии, а други се кикотеха, шушукаха и стесняваха кръга около двамата млади.
— Няма ли да продължим танца, мис Флеминг? — попита Кристофър с ведра усмивка.
— Разбира се, че не — злобно каза Ирайн и с високо вдигната глава потъна в тълпата. Тя ядосано се промъкваше между палатките и паянтовите бараки, отрупани с шарени дрънкулки. Мъчеше се с всички сили да не мисли за мъжа, който явно беше решил да я преследва и да я тормози с присъствието си. Не й се удаде обаче да избяга, тъй като той неотлъчно я следваше с широки крачки, и когато се приближи плътно до нея, тя му извика през рамо:
— Изчезвайте! Досаждате ми!
— Хайде, Ирайн. Искам само да ви дам шала.
Тя се спря, забелязала едва сега, че си е забравила шала. Стори й се, че долавя подигравка в погледа му. Разярена, тя понечи да измъкне шала си от ръцете му, но той я хвана здраво и вдигна лицето й нагоре към себе си. Сивозелените очи блестяха над нея, но острите думи, които напираха на езика й, бяха заглушени от един женски глас:
— Кристофър!
Клаудия тичаше към тях и принуждаваше Алън да я следва. При появата на тази жена Ирайн винаги чувстваше прилив на озлобление, но сега реши да не дава израз на гнева и лошото си настроение. Клаудия беше облечена в копринена рокля с коралов цвят и носеше подходяща широкопола шапка. За един селски панаир това изглеждаше доста натруфено, но ако се има предвид нейният стремеж винаги да привлича вниманието върху себе си, по-скромно облекло едва ли би могло и да се очаква.
Клаудия снизходително се усмихна на Ирайн, приближи се към тях и без да поздрави, направо се обърна към Кристофър:
— Възхитена съм, че все още сте в Маубъри, Кристофър — изчурулика тя. — Страхувах се, че вече няма да ви видя.
— Още не съм си свършил работата в Маубъри и както изглежда, ще трябва да поостана известно време. — Той хвърли към Ирайн бърз и предизвикателен поглед и се засмя право в лицето й.
Клаудия забеляза безмълвния разговор между двамата и кипна от яд, че някоя друга жена може да има тайни с този янки. Тя бързо обмисли възможността да го отведе със себе си и веднага посочи към гостилницата.
— По време на панаира стопанинът обикновено подготвя кралско угощение. Не искате ли да хапнете заедно с мен? — Тя изобщо не допускаше отказ и дори кокетно се усмихна на шерифа. — Разбира се, вие също, Алън.
— Очарован съм. — Шерифът галантно се обърна към Ирайн и на свой ред й отправи покана. — Бихте ли дошли с нас, мис Флеминг?
Клаудия събра цялата си воля, за да не срита Алън по кокалчетата и да не изгледа свирепо него и Ирайн. Под прикритието на шапката си тя присви очи, но заплашителният й поглед не остана скрит за другата жена.
— Аз… аз не мога. — Ирайн забеляза доволната усмивка по устните на Клаудия и й се дощя да я изтрие с някой по-смел отговор, но решителността я напусна и тя замълча. Всичко това й причини мъка, гордостта й беше толкова дълбоко наранена, че тя предпочете да остави Клаудия да си мисли, че я е уплашила. — Аз наистина трябва да тръгвам. Брат ми сигурно ме чака.