Ирайн тръгна с високо вдигната глава към вратата.
— Може би ти не си готов да вървиш пеша, татко. Аз обаче съм.
— И къде искаш да отидеш? — попита Ейвъри.
— Както вече ти казах — отвърна тя, — просто си тръгвам.
Сега Ейвъри се намери в чудо. Не беше допускал, че тя може да си тръгне без него в опасния чужд град. Предполагаше, че Ирайн го разиграва и изобщо не възнамерява да си тръгне сама. Ейвъри подигравателно вирна нос. Все пак тя трябваше да разбере, че той е мъж, чиято дума се слуша.
— В такъв случай ще ти се наложи да вървиш сама до странноприемницата. Аз оставам тук, при мистър Гудфийлд…
Вратата шумно се затръшна под носа му и той онемя от изненада. Беше готов веднага да я последва и да я върне обратно, но точно в този момент чу бастунът на Смадли да тропа по пода на гостната. Ейвъри угрижено забърза към него, блъскайки си главата как хитро да оправдае държанието на дъщеря си и да успокои накърнената гордост на търговеца. Никога по-рано мислите на Ейвъри не бяха кръжали толкова отчаяно в главата му.
С бързи стъпки Ирайн тръгна по пътя, отдалечавайки се от къщата на търговеца. Мислите й бяха объркани, а тялото й още трепереше от яд. Не стига, че я принуждаваха да прави мили очи на цяла върволица женихи от четирите краища на Англия, а на всичкото отгоре критериите, по които баща й избираше кандидатите, се свеждаха само до големината на тяхното състояние и до възможностите им да погасят дълговете му. Собственият й баща не се срамуваше да я използва като средство за залъгване на нетърпеливите си кредитори. Но да я кара да търпи опипванията на някакъв си грохнал старец само за да не се почувства той обиден? Това беше вече твърде много!
Гнуслива тръпка премина през цялото й тяло, когато си спомни за треперещите ръце на всички кандидати, за техните отвратителни и еднообразни похвати — случайното докосване до гърдите й, тайното милване на коленете й под масата, запъхтените им тела, притискащи се към задните й части, и непристойните, похотливи гримаси, с които отговаряха на въпросителните й и изплашени погледи.
Тя спря и застана със свити юмруци и стиснати зъби. Прекрасно знаеше каква вечер я очаква, ако се прибере в „Лъвската лапа“. Баща й щеше да дойде заедно със Смадли Гудфийлд и да хленчи с примирителен тон. Щеше да се опита да я накара за сетен път да сключи изгодна сделка с търговеца. И естествено Смадли щеше да се настани до нея като възбуден петел и да се възползва от всяка възможност да се облегне на рамото й, да погали хълбоците й или пък да шепне в ухото й вулгарни предложения с беззъба усмивка. След това щеше да скимти от удоволствие, че тя се възмущава или се прави на недочула, а може би щеше да приеме мълчанието й като знак на съгласие и да продължи в същия дух.
Вълна на недоволство премина по цялото й тяло и стомахът й се сви. Разбираше добре, че баща й се страхува от затвора, а и тя в никакъв случай не искаше да го прати там. Но също така съзнаваше, че не може да понася повече недостойния начин, по който той се опитваше да я сватосва.
Мисълта за стария търговец с неговия нервен, лигав смях, който я очакваше в странноприемницата, усили паниката й. Тя отново и отново виждаше пред себе си мършавото лице с ръждивочервени очи, премигващи бързо като очите на плъх. Представи си костеливата му като на скелет ръка, която беше разкъсала роклята й с треперливи движения…
Погледът й се спря на един крайпътен стълб, върху който имаше стрелка, сочеща на север към Маубъри. В този миг една мисъл премина през главата й. Уиркинтън и „Лъвската лапа“ се намираха на няколко мили южно от нея. Пътят към Маубъри обаче изискваше доста по-дълго ходене, за което щеше да й бъде нужен целият ден, а може би и част от нощта. Духаше силен и много освежителен вятър, но тя носеше със себе си най-топлото си палто и в странноприемницата не беше оставила нищо, от което да се нуждае. Да, абсолютно всичко, което се намираше там, беше за нея само бреме, а върнеше ли се обратно, щеше да се превърне в лесна плячка за Смадли Гудфийлд.
Ирайн беше взела решение, а желанието да стигне в Маубъри още преди полунощ окрили стъпките й. Леките й обувки обаче не бяха подходящи за каменистия път и тя често трябваше да спира, за да изтърсва камъчетата, проникнали в тях. След един час беше изминала вече доста голямо разстояние и беше радостна, че е избягнала повторната среща със Смадли. Едва когато облаците се сгъстиха и надвиснаха още по-ниско над главата й, тя за първи път почувства известна несигурност. От време на време по лицето й падаше по някоя тежка дъждовна капка, а под напора на все по-силния вятър палтото се оплиташе в краката й, като че ли искаше да я спре.