— Пуснете ме! — заповяда му тя, опитвайки се да скрие от него пламналите си бузи. Нито една добре възпитана дама не би допуснала в главата й да се появи такава картина и да занимава мислите й. — Мога и сама да стоя на краката си.
Поставил ръце на тънката й талия, Кристофър я пусна върху една могилка близо до пътя.
— Останете тук — заповяда й той, — докато се върна с коня.
— Не съм дете, което можете да командвате — отвърна му тя. — Аз съм зряла жена.
Той повдигна високо едната си вежда и продължително я изгледа. Дори и през палтото очите му като че ли я изгаряха.
— Най-после! За пръв път изричате една неоспорима истина за себе си!
Ирайн се изчерви до корена на косите си и се загърна плътно в дрехата си.
— Казвал ли ви е някой някога колко сте отвратителен?
Крива усмивка откри белите му зъби.
— Досега, скъпа моя, съм чувал това от всички членове на вашето семейство.
— А защо тогава не ни оставите на мира? — попита го тя.
Усмихнат, той се обърна, отиде да доведе коня си и хващайки го за юздите, каза:
— Като гледам как се развиват нещата, започвам постепенно да мисля, че баща ви никога няма да успее да ви заведе под венчилото. — Той приближи жребеца към нея. — Аз само бих искал да получа известна гаранция, че няма да загубя всичките си инвестиции.
— Да не би сериозно да имате някакви претенции към мен? — отвърна му тя подигравателно. — Или пък заради дълга ни имате правото да ми лазите по нервите и да ми досаждате с присъствието си?
Кристофър вдигна невъзмутимо рамене.
— Толкова, колкото и останалите ви кандидати. А може би дори и повече, като си помисля за двете хиляди фунта, които ми дължи баща ви. Аз обаче нямам търпение да узная кой от вашите галантни ухажори ще бъде готов да плати една такава сметка. — След това продължи с ирония: — По същия начин човек би могъл да ви изложи на пазара за продан. Това би спестило на баща ви много време и усилия при опитите му да ви намери щедър съпруг.
Ирайн тъкмо беше отворила уста, за да се противопостави енергично на това предложение, когато той изведнъж я грабна и я метна на гърба на коня. След като и той самият се настани зад нея, волю-неволю тя трябваше да се примири с компанията му.
— Това е безсрамие, мистър Сатън! — изкрещя му тя. — Веднага ме свалете от коня.
— Може би досега не сте забелязали, мила моя, но в най-скоро време ще бъдем мокри до кости. — Още докато говореше, започнаха да падат едри дъждовни капки. — Тъй като не искам да ви оставям тук сама, ще трябва да дойдете с мен.
— Няма никъде да идвам с вас — изхлипа тя.
— Е, добре, аз обаче отказвам да споря под дъжда. — Той пришпори жребеца си, а протестите й бяха заглушени от стремителния галоп на животното. Кристофър я придърпа към силните си гърди и ако не искаше да падне, трябваше да се остави на ръката, която той обви около нея. И макар че не би си признала, тя му беше благодарна за сигурността и закрилата, които чувстваше в прегръдката му.
Поради силния вятър дъждът скоро проникна под палтото й и започна да се стича на вадички през разкъсания й корсаж. Ирайн се опита да хвърли предпазлив поглед нагоре към бързо носещите се над тях облаци, но огромните, тежки дъждовни капки я принудиха да се обърне и да се прислони до гърдите му. Поглеждайки към нея, Кристофър издърпа напред наметалото си и я загърна, за да я предпази от дъжда. В следващата минута обаче върху тях се изля истински потоп. Леденостудените водни маси така измокриха дрехите й, че тя почти не можеше да мръдне в тях. Вятърът безпощадно я шибаше от всички страни и я заливаше с потоци вода.
През плътната завеса на дъжда в далечината се забелязваха очертанията на някаква постройка. Кристофър отклони жребеца от пътя и го подкара натам. Голите клони на дърветата не предлагаха никакъв подслон срещу бурята, напротив, те стърчаха отвсякъде и закачаха роклята на Ирайн, като че искаха да преградят пътя им.
Когато се приближиха, двамата разбраха, че постройката е един изоставен обор. До него имаше полусъборена колиба без покрив, а сред пробитите й стени не би могъл да се скрие никой, освен някоя съвсем дребна животинка. Разнебитената порта зееше широко отворена и едното й крило висеше на пантите накриво. Изсъхнали бурени се виеха около сградата, а пред входа се търкаляше полуизгнило ведро. Въпреки окаяното си състояние оборът предлагаше много по-добър подслон, отколкото колибата.