Още един силен изстрел прозвуча като експлозия и разкъса тишината през онази ранна сутрин, след което заглъхна като многогласно ехо. Яростният крясък на Фарел се превърна в рев от безграничната болка, която почувства. Изстрелът, пронизал ръката му, предизвика в съзнанието му ужасни терзания. Още преди да се разсее пушекът от дулото на пистолета, Фарел се беше строполил върху студената, покрита с роса поляна, стенейки от болка и унижение. Една огромна фигура, подобна на сянка, се приближи и застана плътно до лекаря, клекнал край него, за да се погрижи за ръката му. Със замъгления си от болката поглед той разпозна мъжа, който беше причина за страданията му. Той стоеше като някаква черна сянка на фона на изгряващото слънце, фигурата на Кристофър Сатън задълбочи срама му, тъй като той все още държеше кърпичката върху кървящата си рана, като че ли по този начин искаше да го унижи още повече.
Въпреки болките Фарел проумя, че с този погрешен изстрел беше загубил не само дуела. Изстрелът беше съсипал честта му. Никой повече не би изпълнил нарежданията на един страхливец. А и от собственото си проклятие той не можеше да избяга.
— Налудничавата глупост на момчето е причина за нараняването. — Думите на Сатън дойдоха, сякаш за да засилят болката. Нещо като скимтене се изтръгна от устните му. Мъжът продължи, изразявайки се съвсем ясно: — Ако не беше блъснал пистолета ми, аз нямаше да стрелям.
Секундантът му продължи със същия студен тон:
— Той стреля, преди още да е даден сигналът. Мистър Сатън би могъл да го убие и никой нямаше и дума да му каже.
Отговорът на Сатън прозвуча като някакво ръмжене:
— Аз не съм убиец на деца.
— Уверявам ви, сър, в случая вие сте напълно невинен. И все пак бих ви посъветвал да изчезнете оттук, докато не е пристигнал бащата на момчето и не ви е създал куп неприятности.
Фарел си мислеше, че противникът му се отнася твърде снизходително и че много бързо му е простил. Искаше му се да го накара, да разбере, че съвсем не е имал такива благородни помисли. Ето защо той изруга и даде израз на безпомощната си ярост, вместо да признае истината за собственото си малодушие. За свое разочарование обаче с обидите си не постигна нищо друго, освен презрителна усмивка върху лицето на противника си. Сатън се отдалечи от него, без да го удостои с поглед, като че ли той беше наистина някакво дете, на което не си струва да се обръща внимание.
Мъчителната картина изчезна от съзнанието му и той бавно се върна към суровите факти от действителността. Фарел погледна пълната чаша пред себе си, но треперещите колене не му позволяваха да я държи изправена. Затова не успя дори и с помощта на здравата си ръка да поднесе уискито до устните си.
Думите на Ирайн: „Мъчно ти е за голямата загуба“ — го събудиха окончателно и той се постара да се съсредоточи.
— И ти си готов да съкратиш живота си наполовина. Щеше да се чувстваш по-добре, ако беше оставил този янки на мира, вместо да се държиш като див петел.
— Този човек е мошеник и аз съм му го казал, точно така, казах му го!
Фарел се огледа за някаква опора и, слава Богу, откри един стол наблизо.
— Да, наистина исках да защитя честта на татко и доброто му име.
— Да го защитиш, така ли? Усилията ти те превърнаха в инвалид, а мистър Сатън нито веднъж не отвърна на клеветите по негов адрес.
— Ще отвърне! — изръмжа Фарел. — Той или ще го направи, или аз ще го… аз ще…
— Какво ще направиш? — попита ядосано Ирайн. — Да не би да искаш да загубиш и другата си ръка? — Или докато не те убие, все ще си мислиш, че можеш да се бориш срещу такъв обигран тип като Кристофър Сатън? — Тя вдигна ръка с досада. — Какво си въобразяваш? Та той е почти два пъти по-възрастен от тебе и понякога си мисля, че проявява и двойно повече разум. Беше много глупаво от твоя страна да се захващаш с него.
— Дяволите да те вземат, малката! Ти си въобразяваш, че слънцето се върти само около твоя прекрасен мистър Сатън.