По нищо не личеше, че Ейвъри я е чул.
— Това ще ми стигне, за да се оправя. Кой ще предложи най-много… за една умна и добре възпитана съпруга.
— Съпруга? — прошепна с болка Ирайн.
— Съпруга, която може да чете и пише, би трябвало да получи много добра цена, дори може би повече от две хиляди фунта. А когато цялата врява отмине, тя няма да може да устои на ласките му!
Ирайн затвори очи и се опита да подреди обърканите си мисли. Какво направи?!
— Естествено трябва да се намери начин да не я грабне онзи кучи син Сатън. Панталоните му се подпалват само щом я зърне. Нали го видях как се пулеше срещу нея в каретата. Като че ли вече му е обещана! Непременно трябва да намерим начин да го отстраним.
— Татко, много те моля! — настояваше Ирайн. — Моля те, не прави това.
Ейвъри се усмихна йод мустак, без да й обръща внимание.
— Утре ще дам обява. Точно така ще направя! Фарел ще я напише вместо мен. Да стигне до всички! — Той размаха показалеца си във въздуха и съобщи: — Човек на име Кристофър Сатън обаче няма да получи правото да участва в наддаването.
Като някакъв зъл дух Ейвъри седна на ръба на стола и се заклатушка напред-назад, тресейки се от беззвучен смях. Очите му блестяха, сякаш вече се наслаждаваше на отмъщението, което готвеше на врага си. Така и не забеляза как дъщеря му напусна стаята.
На другия ден сутринта бяха разлепени написаните на ръка обяви, в които се съобщаваше, че след десет дни ще се състои най-необичайното събитие. Девойката Ирайн Флеминг ще бъде разиграна на търг и дадена за съпруга на този, който предложи най-голямата сума. Наддаването ще се проведе пред гостилницата, а ако времето е лошо — вътре в гостилницата. Обявата продължаваше: всички мъже, участващи в търга, да преброят добре парите в кесиите си, тъй като минималната цена за една образована и красива девойка ще бъде доста висока.
Най-отдолу с дебели букви беше написано, че на лицето Кристофър Сатън не се разрешава да вземе участие в търга.
Бен се препъна на излизане от гостилницата, когато видя високия янки, възседнал врания си жребец, да чете обявата. Ухилен до уши, разкрил черните си, изпочупени зъби, той погледна Кристофър, като посочи с палец към пергамента.
— Виж ти, изключили са ви от наддаването, господине! Мълвата се разпространи наоколо за по-кратко време, отколкото му трябва на човек да се изплюе. Бяхте ми казали, че не се интересувате от тази женитба, но се питам какво ли ви е довело тук, при обявата. Може би кметът освен заради сина си има и някоя друга причина да ви държи далеч от момичето?
— Все още не — отговори Кристофър рязко.
Старецът се захили от удоволствие.
— Звучи като закана, господине.
Кристофър кимна кратко в знак на съгласие, дръпна юздите и спокойно подкара в тръс. Бен гледа някое време след него, докато чу бързо приближаващ се конски тропот. Той отскочи встрани и едва успя да се предпази от профучалия Тими Сиърс. Когато червенокосият не можеше вече да го види, Бен скочи и размаха юмрука си след него. А когато Тими вече не можеше и да го чуе, Бен прибави сочни ругатни но негов адрес. В гнева си старецът не забеляза, че зад гърба му се е приближил друг ездач.
Хагарт внезапно видя човек на пътя и рязко дръпна юздите, за да спре своето опърпано, обрасло с дълги косми животно, преди да е сгазило нещастника. Конят му обаче, кастриран късно и затова пазещ нещо от темперамента на жребеца, не спря веднага. Когато изведнъж се закова на място, Хаги щеше да падне. Бен се огледа и се дръпна настрана, за да направи място.
Кристофър Сатън се сбогува с боцмана и слезе от кораба, за да се качи по стълбата към дока. Той изтупа праха от ръцете си, нахлупи шапката си ниско над челото, за да се предпази от вечерния бриз, и с леки крачки тръгна нагоре към „Алената кошута“. Тази пристанищна кръчма беше известна с хубавите си напитки, изстудявани в каменните ниши на дълбока изба. Много мисли минаваха през главата на Сатън, докато крачеше из лабиринта от тесни улички над пристанището.
Капитан Даниълс се беше завърнал с кораба си от Лондон и по нареждане на Кристофър беше докарал оттам най-различни стоки. Още щом изгрееше зората, той щеше отново да вдигне платна и да се отправи към едно пристанище, което Кристофър беше отбелязал на картата. Там капитанът трябваше да разтовари на сушата стоката, за да може след това, преди отпътуването си за Лондон, да остане за известно време в Уиркинтън. До вдигането на котвата беше въведен режим за екипажа, според който повечето моряци можеха да прекарат по няколко часа в пристанищните кръчми, докато останалите стоят на борда и носят вахтата.