След като сложи качулката на главата си, за да се защити от студа, тя вдигна полите си и забърза през двора към помещението, в което държаха скопения жребец. Тъй като Фарел отдавна не се грижеше за животното и тя беше поела тези задължения, считаше, че има право да вземе коня. Беше решила да се подготви по-добре, отколкото за бягството от Уиркинтън.
Дамското седло беше лично нейно, тъй като го беше наследила от майка си. То нямаше голяма стойност, за да го продаде Ейвъри. Ето защо тя все още разполагаше с него. Баща й отдавна щеше да го е взел, ако беше нещо, от което можеше да се изкара някоя пара.
Конят беше висок и макар че Ирайн стъпи на една малка пейка, трябваше все пак да скочи, за да се метне до половината на седлото. Размаха крак напред-назад, докато най-после улучи стремето, обърна се тромаво, оправи полите си и успя да заеме правилна стойка. През цялото време трябваше да държи юздите на тропащото с копита животно.
— Върви по-внимателно, Сократ, ако ти е мила кожата — предупреди тя и го потупа по гърба. — Всичко трябва да стане съвсем тайно, затова не ми се ще да събудим целия град.
Конят тръгна неспокойно, отмятайки глава назад, готов да препусне с всичка сила. Ирайн не виждаше причина да го възпира повече. След като вече беше взела решение, трябваше бързо да го осъществи.
Излезе с коня от обора и веднага бе принудена да стаи дъх и да обърне глава, за да се предпази от ситния, леденостуден дъжд. Не й харесваха изгледите за една неприятна езда в неизвестна посока и въпреки това само някакъв ужасно лош късмет можеше да я спре.
В салона на кръчмата все още гърмеше гласът на Ейвъри, когато собственикът се появи на прозореца, за да събуди Бен и да прекъсне шумното му хъркане.
— Ей ти, я се обърни на другата страна и престани да хъркаш. Не мога повече да слушам тая дъскорезница. — Той спря за момент, за да затвори прозореца, и след това изненадано извика: — Я, там някой наистина не се бои от студа! — Той посочи към коня и ездача, които слизаха надолу по улицата. — Та тя в най-скоро време ще премръзне до кости. Бих искал да зная… — Той се загледа по-внимателно и зяпна с уста, като разпозна фигурите.
— Леле мале, Света Богородице! Я елате тук, кмете! Това не е ли дъщеря ви?
Ейвъри махна с ръка.
— Сигурно е тръгнала на пазар. — Той посочи с пръст към обявата, висяща на отсрещната стена. — Е, вярно, че по онзи въпрос имахме известни разногласия. Още преди да си кажем и две думи, момчето вече беше разлепило съобщението. Нещата май не станаха точно така, както тя си ги представяше. Но да излезе в такъв ден и да напусне топлия огън в огнището — това показва, че направо няма акъл. Как така… — Той все пак прояви интерес и отиде към прозореца, повдигайки смъкнатите си панталони над шкембето. — Та тя може да пукне в тая влага и със сигурност ще развали цялото наддаване, ако застане пред хората с течащ нос и започне да киха.
— Тръгнала на пазар, а! — подигра му се Джими. — Яхнала е коня, а зад гърба й има голям вързоп. — Той потисна смеха си, когато видя как погледът на Ейвъри се смрачи и как лицето му почервеня от яд. Гласът му вече не се чуваше и той хукна навън.
— Мисля, че всичко й е дошло до гуша, кмете. Мисля… че тя ви напуска.
Ейвъри изтича към пътната врата и силно я затръшна, когато дъщеря му мина покрай него. Той изръмжа името й и се втурна след нея по улицата. Чула гласа му, Ирайн така силно пришпори Сократ, че той полетя в неудържим галоп. — Ирайн! — Ейвъри изкрещя още веднъж, след това постави ръцете си пред устата, свити като фуния, и продължи да вика след отдалечаващата се ездачка.
— Ирайн Флеминг! Върни се бързо, неблагодарно същество! Няма нито едно местенце оттук до Лондон, където да се скриеш! Върни се, ти казвам!
Паника обзе Ирайн. Може би баща й преувеличаваше, но все пак предупреждението му обърка плановете й. Той щеше да я последва. Щеше да събуди Фарел и скоро двамата ще хукнат след нея. Ако останеше на пътя за Лондон, лесно ще я догонят. А стигнеше ли града, той щеше да помоли приятелите си да я следят и ще им предложи прилично възнаграждение за залавянето й.
Тогава й хрумна една мисъл. Ако пояздеше още надолу, когато къщите престанат да се виждат, би могла да свие на запад и да върви така до крайбрежната улица, извеждаща на север. Така имаше шанс да се измъкне. Тя се усмихна на умната си идея и си представи как баща й с бясна скорост препуска на юг и как изпада в ярост, когато не успява да я открие.
Малко след Маубъри Ирайн подкара коня в лек тръс и потърси някакво каменисто място, за да мине, без да остави следи. Тя се отклони от пътя и за известно време тръгна през храстите. Насочи Сократ към малкото възвишение, а след това го накара да премине през едно поточе. Когато зави на север, вече беше почти сигурна, че няма да открият следите й.