След като беше заобиколила Маубъри, тя остави Сократ да върви сам, без да му дърпа юздите. Скопеният жребец не беше трениран за дълги пътувания и лесно се изморяваше, тъй като тя го пришпорваше непрекъснато. Вече напредваха по-бавно и тя започна все по-осезателно да чувства студа. Загърна се плътно с дебелото вълнено палто и се опита да се постопли.
Колкото повече отиваше на север, толкова по-непроходима ставаше местността. Ниски хълмове и мочурища, прорязани от сиви пукнатини, се простираха пред нея и се губеха някъде в далечината, там, където оловното небе слизаше чак до хоризонта.
Към обяд тя спря да хапне и да си почине. Едно дърво й предложи малко завет. Загърната в палтото си, Ирайн дъвчеше парче сухо месо и къшей хляб. Водата си раздели с коня, който пасеше наблизо. Опита се да поспи малко, но натрапчивият спомен за онези сивозелени очи не й даваше да се отпусне. Ядоса се, че дори и когато го нямаше, той пак не я оставяше на мира.
Седнала отново на седлото, Ирайн огледа местността. Трудното тепърва предстоеше, тъй като пътят беше осеян с дупки и сипеи. Планините и хълмовете бяха голи, а непрестанният вятър беше пощадил само няколко изкривени, хилави дървета. В по-дълбоките и сравнително защитени долини дъбовете извисяваха клони високо над главата й. По земята се беше образувал дебел пласт от изпопадали и обвити в мъх клонки, през които тя едва успяваше да преведе коня си.
В късния следобед Ирайн почувства голяма умора и започна да се оглежда за някакъв подслон. Застанала в края до тясната пътечка, тя взе да се озърта наоколо. Някъде пред нея в настъпващия сумрак като че ли се разнасяше кучешки лай. Този приятен звук й даваше надежди, че наблизо живеят хора.
Изведнъж в тишината се чу трополене, един голям камък се търкулна точно зад нея и я изплаши. С разтуптяно сърце тя погледна през рамо и се опита да открие причината, макар че наоколо вече се смрачаваше. Нищо не се помръдваше и все пак Ирайн имаше чувството, че не е сама. Цялата нащрек, тя подкара Сократ в лек тръс, след това мина през един храсталак и спря коня в прикритието на голямо дърво. Оттук можеше да наблюдава пътя, без да я забележат. Зачака, изтръпнала от напрежение, мислейки за предупреждението на Кристофър да не язди никога сама.
Тропот на конски копита и повторното срутване на камъни я откъснаха от мислите й. Тя се метна върху Сократ и го пришпори в бесен галоп, стремейки се да го държи встрани от пътя, където почвата беше по-мека и тропотът на копитата почти не се чуваше. Привела глава, препускаше с коня по тесния криволичещ път. След разкривените корени на едно старо дърво пътят слизаше надолу и после, правейки остър завой, продължаваше в обратна посока. Сократ се подхлъзна, но все пак успя да се задържи на крака и с диво отчаяние се насочи към завоя, където попадна на цяла глутница лаещи и скачащи едно през друго кучета, които преследваха стръвно една кошута. Вече бяха подушили кръвта и се хвърлиха срещу блестящите подкови на коня, който подскочи високо и се дръпна назад. Юздите се изплъзнаха от ръцете на Ирайн и тя отчаяно сграбчи гривата му с двете си ръце, за да се задържи на седлото. Едно от кучетата беше открило отново кървавата следа и усещайки все още топлия, влажен вкус в муцуната си, предреши всички следващи събития. Докато Сократ скачаше възбудено и се опитваше да се отскубне, кучето изви глава и залая, призовавайки останалите след себе си. Глутницата веднага дотича, готова да преследва новата си плячка, и хукна по пътеката след коня.
Пътят наистина се извиваше и минаваше през един бърз поток. Виждаше се само полегатото му корито и конят се хвърли в него, нагазил срещу течението. Той си проправяше път през каменистото дъно, като разплискваше водата от двете си страни. Ирайн крещеше, опитвайки се да го спре, но успя само да извие глава, когато видя пред себе си едно възвишение, от което водата падаше и се разбиваше на пяна. При първия праг на потока конят коленичи и Ирайн отново започна борба, за да не падне от седлото. Най-после Сократ се изправи и се опита да се изкачи по каменистото корито. Той се хлъзна, залитна назад и напразно се опитваше да спре с предните си крака, преди да се строполи обратно.
Отчаяният вик на Ирайн заглъхна, когато тя падна върху скалистия бряг. Главата й се удари в един покрит с мъх камък и болката като светкавица се вряза в мозъка й. Светлината бавно изчезна и пред очите й се спусна пелена, която ставаше все по-тъмна и по-тъмна. Тя виждаше черните очертания на дърветата над себе си, безформени и неясни, като че ли през водна стена. Борейки се с черните сенки на безсъзнанието, тя се търкулна настрана и се опита дори да се изправи на крака. Водата я заля изведнъж. Ирайн се хвърли върху студения бряг, продължи да се бори с течението, което искаше да я завлече по-навътре. Краката й още газеха в леденостудения поток и ставаха все по-безчувствени.