Колата се наклони напред, когато кочияшът се тръсна с цялата си тежест върху капрата, а Ирайн с въздишка се облегна на кадифената възглавница. Палтото й, което бяха почистили и изсушили, я предпазваше от сутрешния хлад, но не помагаше срещу студенината, обхванала сърцето й.
Появата на Сократ, който тичаше след каретата, вдигна жителите на Маубъри на крак. Самата карета също събуди любопитството им, тъй като голямото, елегантно оформено купе с прекрасния герб не им беше съвсем непознато, макар че сигурно бяха минали години, откакто го бяха видели за последен път.
Когато каретата най-после спря пред къщата на кмета, вече се беше насъбрала пъстра тълпа и Ейвъри Флеминг, който в този момент излизаше от кръчмата, трябваше да си пробие път през хората от селото, за да застане най-отпред. Фарел излезе веднага от къщи, за да поеме юздите на Сократ, и се дръпна малко смутен, когато прислужникът скочи и се втурна да отвори вратата, от която слезе Ирайн.
Когато Ейвъри Флеминг видя дъщеря си, той застана пред нея, разкрачил крака и подпрял ръце на хълбоците си. Дори не направи опит да сниши гласа си.
— Така значи, а? Ти, проклета твърдоглавке! Най-после се върна. Сигурен съм, че ще ми разкажеш някоя чудесна небивалица за това, къде си се шляла почти цяла седмица.
Ирайн се държеше хладно и сдържано. Тя се възмути, че баща й я обижда пред цялото село. Все пак той много добре знаеше защо беше избягала от къщи. Затова и отговорът й беше много прост и кратък:
— Излязох да пояздя Сократ.
— Хубава езда! Пет дни те няма и сега ми сервираш такъв отговор! Ха! Та ти беше избягала! — Той я гледаше втренчено и подозрително. — Само се питам защо ли се връщаш? Вече не се и надявах да те видя отново, а сега пристигаш с чудесна карета, като че ли си някаква принцеса със синя кръв, решила да удостои местните жители с посещението си.
Скрит гняв лъхаше от думите на Ирайн, когато отговори:
— Никога нямаше да се върна, ако имах избор. Лорд Сакстън… — Изненадата на зрителите я накара да замълчи, но когато се огледа, забеляза, че те с нетърпение очакват думите й. — Лорд Сакстън пое нещата в свои ръце и ме върна тук. — Когато срещна погледа на баща си, тя повдигна фино изписаните си вежди нагоре. — Той със сигурност е сред твоите приятели, татко.
— Изобщо няма вече никакъв лорд Сакстън, откакто той загина в пламъците — сряза я Ейвъри. — Лъжата ти е толкова явна, колкото това, че аз стоя тук пред всички!
— Грешиш, татко. — Тя се усмихна снизходително. — Лорд Сакстън не е мъртъв. Жив е.
— Има хора, които са го видели да стои на прозореца, обхванат от пламъци! — отвърна Ейвъри. — Не може да е още жив!
— Жив е, и то без всякакво съмнение — отвърна спокойно Ирайн. — Живее в Сакстън Хол с цяла свита прислужници…
— Това сигурно е духът му! — подигра се баща й. — Или пък някой си е направил шега с тебе. Как изглеждаше той?
— Не можах добре да го видя. Лицето му беше в сянка… или по-точно беше покрито с нещо. — Внезапният спомен за една тъмна сянка срещу светлината я накара да добави: — Изглеждаше, като че ли е сакат или обезобразен…
Изпълнено с изненада шушукане премина през тълпата и някои от жителите дори се прекръстиха. Ирайн побърза да обясни:
— Не мога да кажа със сигурност какво съм видяла, тъй като бях ранена в главата, а освен това беше и тъмно. Възможно е и да ми се е сторило.
— Да не искаш да кажеш, че през цялото време изобщо не си видяла този човек? — Ейвъри се засмя подигравателно. — Ти наистина ме смяташ за много глупав, ако си мислиш, че ще повярвам на всичко това!
— Нямам никаква причина да лъжа — отвърна Ирайн.
Прислужникът остави кожената чанта и седлото до входната врата и се върна, за да затвори вратата на каретата.
— Хей, ти там! — Ейвъри посочи с пръст към него, наблюдавайки внимателно жителите на селото с надеждата, че мистерията ей сега ще бъде разгадана. — Можеш ли да ни кажеш как… ъъъ… изглежда твоят господар?
— Не съм много сигурен, господине.