Ирайн беше разтърсена до дъното на душата си от жалките викове на брат си, които проникваха през отворения прозорец на спалнята й. След няколко минути тя трябваше да застане до него на подиума, осъдена да понася втренчените погледи на мъжете срещу себе си. Тълпата пред кръчмата ставаше все по-голяма. Повечето със сигурност бяха дошли само от любопитство, а не за да участват в наддаването. След този ден жителите на селото сигурно дълго щяха да си спомнят за семейство Флеминг. Баща й не беше направил нищо друго, за да се прочуе, тъй като беше използвал времето си главно да се отдава на собствените си удоволствия.
Ирайн затвори прозореца. Днес ще я продадат, а утре ще е вече омъжена. Отдавна се беше примирила с този факт. Дали ще може да се нагажда със своя съпруг или не, това все още не се знаеше, но единственото, за което горещо се молеше, беше той да не бъде нито Смадли Гудфийлд, нито Хартфорд Нютън.
Потънала в мисли, тя оправи един кичур от косата си, паднал върху лицето й. Противно на желанието на Ейвъри да разпусне свободно косите си, тя беше вдигнала както обикновено своите тежки черни плитки на кок и ги беше прибрала на тила си. Искаше да се представи като стара мома, което за съжаление изобщо не й се удаде. Тя имаше нежна и рядка красота, която нямаше да изчезне още дълги години. Силно опънатата й назад коса само подчертаваше още повече съвършенството на лицето й.
Ирайн хвърли още един поглед към спалнята си. Разглеждаше я с очите на чужд човек. Ниският таван, голият под, малките прозорци, които пропускаха съвсем оскъдна светлина… всичко й изглеждаше променено. Още утре тези подробности ще бъдат издухани леко, подобно пепел, от мислите й. Тя ще има нов дом, вероятно при по-щастливи обстоятелства. Ще бъде омъжена жена, а по-късно може би дори и майка. Ирайн не искаше никога повече да си спомня за надеждите и мечтите, които бе хранила тук за своето бъдеще. Тя излезе от стаята, затвори вратата и тръгна бавно надолу по стълбата, където я чакаше баща й.
— Ето те най-после и тебе — измърмори той. — Вече си мислех, че ще трябва сам да се кача и да те изведа.
— Нямаш никакво основание да се притесняваш, татко — отговори тя с нежен глас. — Вече ти обещах, че ще отида на твоето наддаване.
Объркан от нейното спокойно държание, Ейвъри я погледна изпитателно. Смяташе, че тя ще окаже буйна съпротива, и се готвеше да реагира твърдо и неотстъпчиво. Това, че тя се държеше така спокойно и смирено, го правеше несигурен. Той си спомни за майка й и знаеше, че тя не би допуснала да се отнесат така с нейната Ирайн.
— Хайде да тръгваме — заповяда той навъсено, потискайки угризенията на съвестта. Извади часовника си от джоба на жилетката и погледна колко е часът. — Тъкмо имаме достатъчно време, за да огледаме господата, преди да е започнало предлагането. Дотогава може би ще дойдат и някои други. Не всеки ден става такова наддаване като днешното, с такава спретната и хубава стока.
— Да, това наистина е рядко събитие — баща да продава дъщеря си! — отвърна саркастично Ирайн.
Ейвъри измрънка нещо под носа си.
— За тази идея трябва да благодаря на тебе, мис.
Ирайн решително взе вълненото си палто и голямата шапка, с която да прикрие главата и бледото си лице и да се защити колкото е възможно по-добре от любопитните погледи. Гордостта й беше дълбоко наранена, а страхът от това, което й предстои, я караше да трепери. Наистина беше дала обещание, че ще отиде на наддаването и ще се омъжи за този, който я купи, но от това страховете и опасенията й не ставаха по-малки.
Каретата на лорд Талбот беше спряла в улицата на известно разстояние от къщата и когато Ейвъри протегна шия, за да види кой седи в нея, на прозореца се показа Клаудия. Тя гледаше Ирайн с пренебрежителна усмивка.
— Скъпа моя Ирайн, да знаеш колко много ти желая щастие, за да можеш да си намериш съпруг сред тая сбирщина. Изглежда, че си събудила интереса на всички богати мъже в околността. И все пак така се радвам, че не съм на твое място.
Без да помръдне глава или да отговори нещо, Ирайн продължи пътя си. Подигравателното кикотене на жената подсили нейната решителност да направи всичко възможно, за да устои на тази гавра с човешкото й достойнство. А нима й оставаше нещо друго, след като знаеше, че протестите й няма да доведат до нищо.
Както обикновено сред множеството се забелязваха и някои непознати. Мъжете я наблюдаваха втренчено, когато тя се приближи към тях. Подхилванията, които се мяркаха по лицата им, показваха накъде клонят мислите им. След като веднъж се беше почувствала гола пред погледа на Кристофър, сега усещаше как сладострастните погледи на тези мъже я омърсяват.