Ейвъри тичаше след дъщеря си с развято палто, твърдо решен да си получи обратно парите и документите. Когато стигна пред къщи, целият беше облян в пот и едва дишаше. Втурна се през вратата и завари Ирайн, застанала до камината. Тя се взираше в извиващите се пламъци, в които гореше пакетът с разписките.
— Хей, момиче! Знаеш ли какво вършиш? — викна той. — Тези книжа са важни! Те са единственото доказателство, че съм платил на онзи негодник. А какво направи с парите?
— Те са мои — обясни Ирайн спокойно. — Моят чеиз, така да се каже! Моят дял от зестрата! Смешен дял естествено, но толкова остана… А ти ще направиш добре, ако подготвиш всичко за утре, тъй като това ще бъде последната нощ, която прекарвам в тази къща. Разбираш ли, татко? — Тя наблегна на обръщението с презрителна усмивка. — Никога вече няма да се върна тук.
ГЛАВА ОСМА
Наеха карета от Маубъри, за да откара членовете на семейство Флеминг до Карлайл, където в една усамотена църква щеше да се извърши бракосъчетанието. Беше още много студено. Леденият вятър пронизваше до мозъка на костите и диво огъваше дърветата. Нямаше изгледи времето да омекне през деня, вече беше превалило пладне, а въздухът още бе леден. Леден като мълчанието в каретата.
Друсането само още повече влошаваше неразположението на Фарел. Той беше затворил очи и държеше главата си в ръце. И въпреки това не можеше да заспи от главоболие. През нощта не бе мигнал заради гуляя. В края на краищата човек не се сродяваше всеки ден с лорд. Фарел беше пил до зори и се бе перчил с новото си богатство. Приятелите му бяха на мнение, че лорд Сакстън е изключително щедър, щом плати такава висока цена за едно толкова младо момиче. Навярно беше добре, че сестра му се омъжва за него. След престоя й в Сакстън Хол се бяха пуснали разни слухове и предположения. Доста хора се питаха дали лордът не се е забавлявал вече с нея. Но дори и да беше така, той бе уредил нещата като джентълмен. Клюкарите естествено не оставяха нещата току-тъй и раздухваха цялата история. Нахвърляха се с удоволствие и на най-малката подробност, която стигаше до ушите им, и я изстискваха до последната сладка капчица.
Докато пътуваха, Ирайн беше потънала в мисли. Нямаше никакво желание да се държи приветливо с баща си. Седеше загърната в палтото си в ъгъла на каретата и се опитваше да се постопли въпреки течението. Подготвяйки се за този ден, Ирайн беше облякла най-хубавата си рокля, защото нямаше сватбена. Всъщност й харесваше да е облечена обикновено, това най-добре отговаряше на нерадостното й настроение. Но все пак днес беше денят на сватбата й и тя дълго се беше къпала и беше четкала косата си, докато тя не засия в целия си блясък. Това беше единственото, което можеше да направи.
Каретата се носеше със скрибуцане из тесните улици на Карлайл. Ейвъри показа посоката на кочияша и не след дълго спряха пред малка каменна църква в покрайнините на града. Каретата на лорд Сакстън вече бе там. Кочияшът и лакеите му носеха бели чорапи и облекло в горскозелено, поръбено с черно. Те чакаха до група хора, облечени в черна коприна. Каретата беше празна и понеже в двора не се виждаше ни следа от присъствието на негова светлост лорда, кметът предположи, че той очаква булката си в църквата.
Ейвъри мина с тежка стъпка през входа на малкия храм и веднага привлече вниманието на Торнтън Джагър и на почтения пастор, които бяха седнали един до друг на тясната и висока певница зад църковните пейки. Точно до входния портал чакаше широкоплещест мъж, облечен в черно сако и брич за езда. Той стоеше разкрачен и скръстил ръце на гърдите си. Освен него в църквата нямаше никой друг. Облеклото на мъжа не беше така изискано, както на лорд Талбот, но Ейвъри се успокои с мисълта, че вкусовете на благородниците са различни. Кметът се покашля.
— Хм… Ваша светлост… — поде той.
Леко изненадан, мъжът, към когото се бе обърнал, повдигна вежди.
— Ако имате предвид мен, господине, наричат ме Бънди. Аз съм слуга на лорд Сакстън… на вашите заповеди, господине.
Ейвъри се изчерви от неудобство и се покашля, за да го прикрие.
— Да, да, разбира се… негов слуга. — Той обходи с поглед цялата църква, без да открие някой, който би могъл да бъде лордът. — Къде е негова светлост?
— Господарят е в къщата на пастора, сър. Ще влезе, когато му дойде времето.
Ейвъри се изправи и се зачуди дали трябва да се почувства унизен. В гласа на слугата се усещаше решителност, която изключваше възможността бъдещият тъст да се срещне с лорда преди бракосъчетанието. Следователно на кмета не му оставаше нищо друго, освен да изчака, за да задоволи любопитството си.