Входната врата бавно се отвори и през нея влезе Фарел. Той беше навирил сковано глава, сякаш се страхуваше, че може да падне. Седна на една от задните пейки и затвори очи. Надяваше се да може да остане там до края на церемонията, без да го безпокоят.
Ирайн се отправи вдървено към първата редица. Знаеше, че тук завършва досегашният й живот, и се чувстваше едва ли не като осъден, който се подготвя за въжето и се чуди дали примката ще му донесе избавление или пък в отвъдното наистина има ад. С треперещи крайници тя се отпусна на пейката и застина в безмълвно страдание. Баща й сигурно щеше да я уведоми, когато церемонията започне.
Отсъствието на жениха, изглежда, не безпокоеше пастор Милър. Той подготвяше документите, провери още веднъж текста на брачния договор и му постави подпис и печат. Торнтън Джагър подписа със замах и потвърди, че е свидетел. После над пергамента се наведе бащата на Ирайн и грижливо изписа името си под това на адвоката. Когато ги повикаха напред, Ирайн преживя този миг само благодарение на върховното усилие на волята си, с което потисна паническия страх. Макар документите да се размиваха пред очите й, само бързо пулсиращата вена на шията й, точно под нежната извивка на ухото, издаваше колко е притеснена.
Суетенето приключи, трябваше да изчакат жениха. Ейвъри се възмущаваше все повече от това закъснение и накрая попита с рязък тон:
— Е, негова светлост няма ли да се измъкне от дупката? Или възнамерява и това да уреди посредством адвоката си?
Свещеникът побърза да разсее опасенията му.
— Сигурен съм, че лорд Сакстън сам ще произнесе клетвените си слова, господине. Ще изпратя да го повикат.
Пасторът даде знак с ръка на Бънди, който забърза по един дълъг тъмен коридор. Той изчезна под островърхата арка на вратата и сякаш цяла вечност измина, преди отново да се чуят стъпки по коридора. Но що за странен шум беше това? Първо тропот, после стържене, сякаш някой недъгав влачи единия си крак. Когато Ирайн чу звука, думите на хората от селото изплуваха в съзнанието й.
Осакатен! Обезобразен от ужасни белези!
Призрачното ехо бавно заглъхна, когато се очерта силуетът на лорд Сакстън. В началото се виждаше само нещо като голямо черно наметало, покриващо цялата фигура. Тъмнината на коридора скриваше горната част на тялото му, но когато той пристъпи на светло, на Ирайн й секна дъхът от вида му. Тя разбра защо той се придвижва по този странен начин. Ботушът на десния му крак имаше дебела, тежка подметка, за да може да стъпва на пода. След всяка направена крачка му се налагаше отново да придърпва този крак, за да може да пристъпи с другия.
На Ирайн й се стори, че всеки миг ще изгуби съзнание или пък ще й се смрази кръвта. Беше се вцепенила от ужас и стоеше като парализирана — дори да й се удадеше възможност да избяга, не би могла да раздвижи нито един мускул. Тя с мъка повдигна поглед и едва не припадна, когато светлината от свещите огря изцяло лицето на жениха: това, което очите й виждаха сега, беше много по-ужасяващо и от най-кошмарните й представи. Напълно скована, тя чакаше и не знаеше какво може да крие останалата част от тялото му.
Лицето и главата на лорд Сакстън бяха покрити изцяло с черен кожен шлем. За очите му имаше два процепа, два още по-тесни за ноздрите му, а цяла редица малки правоъгълни прорези образуваха устата на маската.
Като в унес Ирайн откриваше, дълбоко потресена, останалите подробности от външността му: с изключение на бялата си риза, лордът беше облечен изцяло в черно. Кожени ръкавици в същия цвят покриваха ръцете му. В едната си ръка държеше бастун с тежка сребърна дръжка. Под наметката се очертаваха силни и широки плещи, но лявото рамо се извисяваше над дясното, а Ирайн не можа да разбере, дали това се дължи на осакатяване или на разкривената му походка. Общо взето — ужасяваща гледка за млада булка, която вижда за първи път бъдещия си съпруг.
Лордът спря пред тях и сковано се поклони.
— Мис Флеминг!
Гласът му звучеше приглушено и сякаш идваше отдалеч, а когато вдишваше въздух през процепите на маската, се чуваше страшен съскащ звук. Той се обърна настрани и поздрави баща й с леко кимване:
— Кмете.
Когато Ейвъри най-сетне успя да си затвори устата, главата му направи едно почти незабележимо движение:
— Лорд… лорд Сакстън.
Маскираният насочи отново цялото си внимание към Ирайн.
— Моля да извините вида ми. Преди бях здрав и силен като всеки друг мъж. После дойде нещастието, което обгори и беляза кожата ми. Сега кучетата ме лаят, а децата се страхуват от мен, затова нося маска. Останалата част от тялото ми е такава, каквато я виждате. Може би ще проявите разбиране, че предпочетох да не се показвам лично и уредих всичко чрез моя адвокат. Но сватбата е събитие, което не бих желал да пропусна. След като ви видях в къщата си и пред мен внезапно изникна възможността да ви направя своя съпруга, побързах да се възползвам. Сега вече е ваш ред да вземете решение. — Той внимателно я погледна и зачака отговора, който не идваше. — Държите ли на думата на баща си? Ще се омъжите ли за мен?