Ирайн си припомни своята клетва пред баща си, че напуска къщата завинаги. Тя не вярваше и той да я приеме отново, още повече че ще трябва да върне цялата сума на лорд Сакстън. Тя очевидно нямаше никакъв избор. Когато му отговори, гласът й звучеше колебливо и потиснато:
— Да, милорд. Държа на думата на баща си.
— Добре тогава. Нека да привършим с това. — Ейвъри се беше окопитил и бързаше да уреди всичко, преди мъжът да промени решението си. — Доста ценно време пропиляхме вече.
Подлизурското престараване от страна на баща й удари Ирайн като с камшик и разби и сетната частица уважение, което все още изпитваше към него. Като адски огън в гърдите я изгаряше мисълта, че той я оставя без капчица съчувствие в ужаса на новото й съществуване. Тя реши да му засвидетелства вече само най-елементарната почтителност, полагаща се на баща. Лесно щеше да понесе да не го види никога повече. Той ги беше използвал безскрупулно двамата с Фарел за свои собствени цели и не беше проявил и сянка от разбиране, когато по силата на този брачен договор тя се озоваваше завинаги в плен на един осакатен мъж. Оттук насетне Ейвъри не й беше никакъв.
Докато траеше церемонията, Ирайн стоеше до сакатия и й беше жал за самата нея. С едва чут, треперещ глас тя отговори на въпросите на пастора. Глухият глас на лорд Сакстън отекна призрачно в тишината, когато дойде негов ред да произнесе клетвата за вярност. Дълбока, тежка меланхолия заплашваше да задуши Ирайн и тя втренчи поглед в изтърканите каменни плочи на църковния под, когато една ръка в ръкавица докосна нейната. Стресната от унеса си, тя нададе вик на изненада. Вдигна глава и погледна с широко разтворени очи към маската.
— Пръстенът, Ирайн! Вземи пръстена! — чу тя гласа на баща си и видя със замаян поглед, че черните кожени пръсти държат широк, обсипан със скъпоценни камъни пръстен, чиято стойност изобщо не можеше да си представи. Ейвъри алчно въздъхна, наблюдавайки как лордът поставя пръстена на ръката й. Ирайн обаче беше така зашеметена от студените му, напомнящи земноводно ръце, че изобщо не успя да обърне внимание на новата си придобивка.
С престорена привързаност Ейвъри дръпна дъщеря си към себе си и я целуна по бузата. После пое възторжено ръката й, за да погледне скъпоценния й накит. От алчност очите му проблеснаха почти толкова ярко, колкото камъните, които обгръщаха пръстена във венец. Една усмивка издаде за миг хода на мислите му. Може би, ако съумееше да примами Ирайн обратно в къщата си и след това измислеше някаква история, доказваща колко силно е привързана тя към семейството си, лордът щеше да ги покани всичките в замъка. А веднъж влязъл там, Ейвъри лесно щеше да се добере до богатствата на този мъж.
Кметът се опомни и смръщи угрижено лице, преди да се плъзне като змия към новия си зет.
— Мисля, че дъщеря ми ще иска да се върне вкъщи, за да си вземе някои неща, милорд.
— Няма нужда — изграчи лордът изпод маската. — Приготвил съм в замъка всичко необходимо.
— Но момичето си е взело само няколко рокли. — Ейвъри посочи към малката й чанта, изричайки тази лъжа. — Почти няма какво да облече.
— Ще получи дрехи в Сакстън Хол. Ще й купя всичко, което пожелае.
— Значи ми отказвате няколко последни часа с дъщеря ми? — продължи Ейвъри глуповато. — Знаете ли, аз наистина съм добър баща и не бях съгласен с това, което обичайно се върши. Направих всичко възможно, за да я омъжа добре, за мъж, който да се грижи за нея и… за семейството й.
— Платих ви богато за дъщеря ви. — Съскащият глас бе рязък и студен. — Преговорите приключиха. Сделката е в сила и от мен няма да получите нищо повече. А сега се махайте, преди да съм решил, че е неизгодна.
Недвусмислената заплаха накара Ейвъри да отвори широко уста. Той политна няколко крачки назад и не загуби нито миг повече. Сграбчи шапката си и хукна припряно към изхода. Гръмогласно разбуди сина си от дрямката. Без да подозира какво се е случило, Фарел забърза с несигурни крачки след кмета, който изчезна, без да се сбогува с дъщеря си.
Трясъкът на тежката врата отекна в съзнанието на Ирайн. Той постави точка на живота, който бе водила след смъртта на майка си. В този миг тя обаче не изпита нито мъка, нито чувство за загуба, а само вледеняващ ужас пред лицето на това, което я чакаше.