Завръщайки се бавно към действителността, Ирайн видя пред себе си голямата тъмна сянка на мъжа си да куца по коридора. До нея се изправи Торнтън Джагър и я подръпна за ръкава.
— Лорд Сакстън иска да тръгва, мадам. Готова ли сте?
Ирайн отвърна с кратко, неясно кимване, наметна си палтото и разреши на адвоката да я отведе под ръка. Макар външно да изглеждаше смирена, дълбоко в себе си тя се разкъсваше от отчаяние и безнадеждност. Когато стигнаха до каретата, лорд Сакстън вече се беше настанил вътре. Ирайн му беше благодарна, че не й е запазил място до себе си. Беше седнал по средата на седалката, положил ръце върху дръжката на бастуна си. Бе разтворил колене, а безформеният ботуш с дебелата подметка беше изпънат встрани и изложен изцяло на показ.
Ирайн остави Торнтън Джагър да й помогне да се настани в тапицираната с кадифе карета. Чувствайки с всяка своя фибра потискащото присъствие на новия си съпруг, тя се отпусна върху възглавниците на срещуположната седалка. Известно време оправя палтото и роклята си, за да избегне погледа му.
Отчаянието й трябва да беше видимо, защото лорд Сакстън счете за необходимо да прекъсне проточилото се мълчание:
— Не губете кураж, мадам. Пасторът беше достатъчно опитен да не обърка венчавката с опело. Тази карета не ви отнася в ада… — Той повдигна едва забележимо рамене и добави: — Нито в рая.
Коженият шлем правеше гласа му неестествено съскащ и фъфлещ и ако от време на време дълбоко в очите му не се отразяваше светлина, човек не би могъл да предположи, че зад маската се крие лице на мъж. Но думите му й показаха, че той осъзнава външността си и че може би дори проявява известно разбиране към страха и отвращението, които тя изпитваше.
Пътуването от църквата до Сакстън Хол премина в непрекъснато потискащо мълчание. Ирайн не смееше да заговори. Тя се страхуваше да не би да не успее да овладее чувствата си и да изхлипа. Беше уплашена до смърт от този маскиран човек, комуто бе поверена. А и съвсем не беше сигурна дали замъкът му не се намира някъде в подземния свят. Горчиви укори към самата себе си минаваха през главата й. Как можа да е толкова високомерна и да отхвърли Кристофър Сатън или дори някои от другите си кандидати! Колкото и да бяха неприятни и дори противни, всеки от тях беше за предпочитане пред това същество с кожен шлем, което я гледаше като гладен ястреб. Той беше изчадието от нейните най-кошмарни нощи, сграбчена в силните му нокти, тя беше за него крехко късче месо.
Каретата подскачаше по един път с дълбоко врязани коловози. Докато се мъчеше да се задържи на мястото си и да запази самообладание, Ирайн изтласка за известно време на заден план мислите си за ужасното положение, в което се намираше. Лорд Сакстън се оставяше каретата да го лашка насам-натам. Неспокойното пътуване, изглежда, не го притесняваше. При един внезапен тласък на каретата Ирайн се възхити на невъзмутимостта му. Качулката й падна и косата й се посипа по раменете, освободена от панделките. Но не й оставаше нито миг, за да се погрижи за външността си.
Най-сетне люшкането престана и тя вдигна ръце, за да оправи косата си, но лорд Сакстън я възпря с леко движение. Ирайн отпусна ръце и до края на пътуването остана вътрешно напрегната под натрапчивия му поглед. Безжизнената маска не й позволяваше да прецени кога съпругът й я наблюдава. Това беше истинско пътуване към неизвестното, а времето се точеше в мъчителни терзания.
Когато наближиха Сакстън Хол, пътят за известно време следваше билото на един хълм и Ирайн се загледа в пейзажа, който скоро щеше да опознае. По небето на запад се стелеше розово сияние и носеше предчувствие за настъпващ здрач. В далечината можеше да се види тъмният силует на господарския дом, който се извисяваше на фона на скупчените на хоризонта аленеещи облаци. Далеч в дъното проблясваше тясна ивица море, която напомняше скрит сред хълмовете сапфир.
Каретата наближаваше долината и онези зидове, които със сигурност щяха да се превърнат в затвор за Ирайн. В стомаха й страхът се превърна на ледена буца и дори най-горещата молитва не би могла да разсее треперенето й. Тя беше окована във веригите на ужаса, от който нямаше спасение.
Много скоро спряха пред портата на една кула и Ирайн не успя да си върне самообладанието. Тя чакаше, изпъната като струна, лорд Сакстън да слезе. Не можеше да понесе мисълта още веднъж да я докоснат тези гладки, безлични, облечени в ръкавици ръце. Но не можеше да си представи и как ще откаже помощта му при слизането от каретата. Когато той се обърна към нея, по гърба й полазиха ледени тръпки, но Ирайн направи усилие да се овладее. Ръкавицата му се повдигна, но само за да даде бърз знак на един слуга. Младият мъж притича към каретата и й подаде ръка. С въздишка на облекчение Ирайн прие помощта. Учуди я разбирането, което проявяваше съпругът й, и се запита дали той действително имаше представа колко дълбоко я отвращава докосването до него. Или това просто издаваше студен и пресметлив характер?