Тя стъпи на земята и изчака, а лакеят избърза напред, за да отвори пътната врата. Доколкото смееше, Ирайн избягваше да гледа съпруга си, докато той не я заговори.
— Тъй като не съм бързокрак, мадам, бих предпочел да ви следвам. — И той направи подканящ жест.
Ирайн не чака да й повтори, за да избърза пред него. Тя се опита да не обръща внимание на звука, който издаваше влаченето на крака му, но дори тропотът на стадо бизони не би могъл да заглуши това ужасно: туп… ссс… туп… ссс…
Мисис Кендал чакаше в къщата заедно със старшия лакей Пейн, а сияещото й лице накара Ирайн да забрави за миг притесненията си. Възторжено приветствана, Ирайн мина покрай тях и последва икономката през входното антре в кулата, докато Пейн държеше вратата на господаря си. При влизането в големия салон Ирайн се спря слисана. Потъналите в прах сиви мебели бяха изчезнали. От каменния под до тавана — всичко беше основно почистено. Ирайн откри, че високите стени са украсени с гоблени, ризници, пики и други атрибути от отминалите рицарски времена. В огромната каменна камина пукаха дънери и огънят, който топло обгръщаше стаята. Върху дебел килим пред камината имаше няколко кресла. Откъм страната на кухнята бяха разположени дълга маса и тежки столове с прави облегалки, тапицирани в зелено кадифе. В по-тъмните ъгли горяха големи свещи върху масивни метални свещници. Малките игриви пламъчета допълваха огъня от камината и разпръскваха приятна светлина, отпъждайки тъмните сенки на нощта.
— Доста се потрудихме, така че всичко да е чисто за вас, мадам — обясни с доволна усмивка Аги, оглеждайки добре свършената работа. — Навярно за един външен човек е било трудно да си представи под ония покривала и под прахоляка такова хубаво помещение. Но аз съм тук от млада и знам каква разкошна къща беше това, додето старият лорд беше още жив.
Откъм входа проехтя глух глас и извика икономката по име. Двете жени се обърнаха като по команда. Аги бързо си възвърна самообладанието и нямаше вид на смутена, когато видя зловещия господар на дома.
— Викате ли ме, милорд?
Пейн взе наметката на господаря си и отстъпи встрани, щом лорд Сакстън се обърна към икономката:
— Сега можете да покажете на господарката си нейните покои. Може би ще иска да се поосвежи малко преди вечеря.
— Да, милорд. — Икономката направи реверанс. Поемайки малката чанта на Ирайн от ръцете на лакея, тя погледна господарката си с ободрителна усмивка. — Елате, мадам. Запалили сме хубав огън за вас.
Ирайн я последва и усети как погледът на мъжа й я съпровожда през салона. Начинът, по който гледаше след нея, събуди още по-дълбок страх в душата й: как щеше да понесе това, което й предстоеше? Как щеше да изтърпи дългите, тъмни часове в обятията му, без да даде израз на погнусата, която се надигаше у нея, щом хъхрещият му дъх или белязаните му ръце докоснеха кожата й?
Икономката вървеше по един слабо осветен коридор на горния етаж. Въпреки сумрачното осветление личеше, че коридорът е бил грижливо почистен. Светлината на свещите хвърляше мек отблясък по мраморния под.
— Ще вземете, както и преди, покоите на лорда, мадам — уведоми я Аги. — Лъснали сме всичко до блясък и сега в тях би могъл да живее и крал. — Тя се усмихна дяволито на господарката си и добави: — Или може би неговата кралица.
— Къщата наистина е преобразена — отбеляза Ирайн с приглушен глас, който можеше да издаде колко й е неприятен престоят тук. Но Аги продължи напред, като си тананикаше, и нищо не забеляза.
— Сега ще видите какво ви е купил господарят, мадам. Най-прекрасните дрехи, които можете да си представите. Трябва да са стрували куп пари, за да ги получи така бързо. — Тя намигна на Ирайн. — Изглежда, много държи на вас, мадам.
— Очевидно! — Ирайн трябваше да се съгласи мислено. И имаше достатъчно пари, за да отстрани останалите кандидати.
Бяха спрели пред голямата врата с дърворезба, която Ирайн си спомняше от първото си посещение. Аги направи реверанс и широко отвори вратата. Ирайн мина през нея и попадна мигновено в магията на нощите, които беше прекарала тук. Почистването и подреждането бяха дали резултат — помещението беше преобразено. Но видът на онзи тъмен силует, свит на стола и обгърнат в мрак, беше така ясен в съзнанието й, както бяха в този момент стъклата по прозорците. Сега тя можеше да допълни в мислите си размитата тогава фигура: скритата зад маска глава, кракът в тежък ботуш и широкоплещестото тяло на мъжа й.