— Има още няколко неща, които изискват присъствието ми — обяви лорд Сакстън, когато се изправиха. — Трябват ми няколко минути, за да се погрижа за тях. Можете да ме изчакате в покоите си.
Дълбоко в себе си тя отново чу барабанните удари, които предвещаваха злощастие, сърцето й поде същия ритъм.
Усети как крайниците й натежават като олово, всяко движение беше непоносимо усилие. Жизнените й сили се притъпиха, когато се отправи към стаята си и бавно заизкачва стълбите. В спалнята тя разсеяно се загледа в голямото, украсено с кадифени завеси легло, което скоро щеше да се превърне в покров на девствеността й. Независимо от зловещото присъствие на лорд Сакстън това беше прекрасно легло. Завесите от двете му страни биха могли да задържат вътре топлината и да предложат спокойствие и усамотение, за които мечтае всяка брачна двойка в студените нощи… Или пък да заглушат ужасените писъци на приклещена в обятията на груб и перверзен съпруг жена…
Песъчинките на времето изтичаха прекалено бързо през гърлото на стъкленицата. Появи се Теси, за да й помогне да облече нощницата, и отгърна покривката, под която се показаха батистата и дантелите на спалното бельо.
Също така незабелязано, както се бе появило, момичето изчезна от стаята. Сега тя наистина беше изоставена съвсем сама на нещастието си. Ирайн закрачи из стаята и се замоли за сила и упование, за да може да посрещне това, което й предстои, и да преживее по-леко очаквания ужас.
— Ирайн…
Тя стреснато притаи дъх и се извърна светкавично към натрапника, назовал името й. Това, че видя на вратата мъжа си, не я успокои. Не го беше чула да влиза.
— Уплашихте ме… — Ясно се долавяше, че гласът й трепери.
— Извинете ме, мадам. Изглежда, бяхте потънали в мисли.
Ирайн изведнъж осъзна, че нощницата й бе от най-фина тъкан и бе почти прозрачна. Тя се загърна плътно в нея, когато той се извърна и тръгна към камината. Чу как столът изскърца под тежестта на тялото му и забеляза облекчено, че той не се обърна веднага. Ирайн все още беше на ръба на нервен срив и трескаво се опитваше да си върне самообладанието.
— Мислех, че ще се забавите малко, милорд — каза тя тихо, но откровено. — Имам нужда от още малко време, за да се приготвя.
Той замълча и тя пое дълбоко дъх, изричайки смело:
— Чух някои неща за нещастието, сполетяло семейството ви, и не разбирам защо сте ме взели за своя съпруга. Разглезвате ме с най-красивите рокли и говорите с леко сърце за красотата ми, докато самият вие сте изживели толкова горчилки в живота си.
Той се наведе напред и облегна ръка на коляното си, поглеждайки към нея:
— Нима е необичайно, мадам, че красотата ви ме радва? За толкова ненормален ли ме вземате, та смятате, че ви купувам най-изящни тоалети само за да се измъчвам… или пък за да измъчвам вас? Повярвайте ми, нищо не ми е по-чуждо. Както някой, който сам не е талантлив, може да се наслаждава на творението на гения, така и мен ме радва съвършенството на красотата ви. Тялото ми може и да е белязано, но аз със сигурност не съм сляп. — Той се облегна назад, а после добави: — Естествено не бива да забравяме и известна доза гордост от притежанието на ценен предмет.
Ирайн се страхуваше да не разбуди лекомислено задрямалия гняв, който се таеше в този човек. При тази ужасяваща външност можеше да се предположи, че чувствата му са също така диви и че тя няма да успее да се справи с тях. И все пак не можа да преглътне един прилив на сарказъм:
— Изглежда, нищо не ви пречи да задоволите всяка прищявка на сърцето си, милорд.
— Имам достатъчно, за да мога да задоволя най-належащите си потребности — отвърна той.
— След всичко, което е изтърпяло семейството ви, отмъщението не би ли било най-сладката награда? Достатъчно ли сте богат, за да си позволите и нея?
— Не се лъжете, мадам. — Гласът му беше спокоен и приглушен. — Има мъст, но има и справедливост. Само понякога двете се покриват.
Трезвата логика на това обяснение я ужаси. Тя попита уплашено:
— И вашата мъст или справедливост… тя срещу мен или срещу семейството ми ли е насочена?
Той посрещна въпроса й с въпрос:
— Сторили ли сте ми нещо лошо?
— Как бих могла? Аз ви познавам едва от днес.
Погледът му отново се сведе към дръжката на бастуна.
— Невинните няма защо да се страхуват от мен.