— Аги ще се укорява, че не е изпълнила добре задълженията си, ако ви се случи нещо.
Ирайн усети втренчения му поглед и сведе очи, лека руменина изби по страните й. Мисълта за бягство наистина многократно й бе минавала през главата и сега това й пречеше да издържи на погледа му и да се представи за невинна. Тя кимна виновно.
— Няма да се наложи да се укорява, милорд. Няма да избягам по собствено желание.
— Добре тогава. — Той се отправи с тромавата си походка към камината, гледа дълго в пламъците, след това се обърна към нея. Стори й се, че очите му проблеснаха през процепите на маската, когато отново заговори:
— Ще чакам завръщането ви, мадам.
Тя нерешително се изправи.
— Значи мога да тръгвам?
Той кимна в знак на съгласие.
— Разбира се.
Мисълта, че ще е свободна цял ден, изпълни Ирайн с такава радост, че тя едва се удържа да не затича. Наложи си да излезе бавно, с премерена сдържаност от салона, докато лорд Сакстън я наблюдаваше мълчаливо.
Когато се отпусна на меката тапицерия в каретата и се сгуши усмихнато в кадифеното си палто, Ирайн се почувства като изпълнено с нетърпение, щастливо дете. Макар присъствието на Аги да й напомняше, че не е съвсем свободна, веселото бъбрене на икономката оживяваше пътуването. След почти цяла седмица брачен живот възможността да се измъкне макар и за малко от замъка й се струваше като миг почивка в ада. Не че лорд Сакстън се отнасяше грубо с нея. Напротив, въпреки ужасяващата си външност той се беше държал като джентълмен. Но бе имало и моменти, когато й се струваше, че са я хвърлили в тъмница, където седи и чака да започнат изтезанията. За нея това беше напрегната и тежка седмица, но сега можеше да си почине няколко часа, без да се страхува от заплашителното му присъствие.
Каретата мина бавно по тесните улици до гостилницата „При кринолина“, където спря. Танър щеше да остане тук и да е на разположение, ако има нужда от него, докато дамите хапнат и огледат околните магазини.
Подкрепена от горещия чай и храната, Ирайн прегледа списъка с необходимите неща и без да протака повече, се зае с покупките заедно с Аги.
Като самоуверена господарка на богат дом тя пристъпваше от сергия на сергия, оглеждаше внимателно необходимите предмети, а накрая се пазареше така дълго за цената, че търговците молеха за пощада. Тя ги изслушваше търпеливо, докато хвалеха стоката си, само за да отбележи миг след това съвсем спокойно, че при толкова неподходяща цена явно ще трябва да се огледа другаде. Това моментално предизвикваше разочаровани жалби от страна на търговците, които най-сетне отстъпваха, за да не им се изплъзне между пръстите и малката печалба. Икономката стоеше с доволна физиономия зад нея, твърдо убедена, че господарят може да се гордее със съпругата си.
Ирайн изобщо не мислеше за бягство, когато помоли Аги да иде и да купи плодове от малко по-отдалечения пазар. Тя пък възнамеряваше междувременно да се огледа за някой бакърджия, от когото да вземе тенджера за кухнята. Аги мигом се запъти към сергиите с плодове. Ирайн подреди множеството пакети, които носеше, преди да тръгне към уличката на занаятчиите.
Тъй като не намери веднага това, което търсеше, тя тъкмо си мислеше да се връща към каретата, за да остави покупките, когато от един близък магазин се изсипаха няколко леки момичета в безвкусно облекло, които се кикотеха високо. Ирайн положи големи усилия да задържи пакетите си и същевременно да избегне разперените фусти на момичетата и острите върхове на чадърите им. Но преди те да отминат, ги нападнаха група моряци и за свой ужас Ирайн се озова в ръцете на един от тях. Покупките й се изплъзнаха, тя бе грубо завъртяна и се озова пред брадатото лице на някакъв тип, който по размери и вид приличаше на морж.
— Хей, момиче! Ти наистина си екстра. Не съм виждал досега сладурана като теб.
— Пусни ме! — крещеше Ирайн, задъхвайки се. Тя отчаяно се бореше да запази равновесие и същевременно да се изскубне от месестите, протегнати напред устни, които жадно търсеха нейните. Киселият дъх на бира извираше от широко разтворената му уста и стана още по-силен, когато морякът я обхвана грубо с мечешките си лапи и я притисна към неприятното си брадато лице.
— Пусни ме да си вървя! — крещеше със заповеден тон Ирайн и притисна лакът в гърлото му, за да го накара да поотпусне хватката си. Морякът избухна в смях и с леко движение отметна ръката й встрани.
Той я притисна още по-здраво към себе си и тя почти остана без въздух. Ирайн се гърчеше от погнуса, защото лигавите му устни докосваха бузите й и се плъзгаха надолу по шията й.