— Истинска рядкост е да сложим някое прилично ядене на масата. Вярвам, че баща ми едва сега оценява какво представляваше Ирайн за нас.
Дрезгав смях се разнесе иззад маската:
— Твърде късно признание.
Скулите на Фарел се изопнаха, той започна да разтърква недъгавата си ръка и се обърна към госта:
— Предполагам, че след като я получихте, няма да я видим повече.
— Това зависи само от жена ми.
Фарел хвърли дързък поглед към него, взирайки се в черната маска.
— Значи няма да имате нищо против, ако ви посещаваме?
— Вратите на Сакстън Хол не са заключени с вериги.
Фарел реши да се пошегува:
— В такъв случай трябва да има някаква причина, поради която тя все още не е избягала оттам. Оттук побягна съвсем наскоро. А и вие не сте баш… — Той преглътна, усетил навреме, че ще обиди жестоко госта. — Мисля…
— Повикайте баща си — заповяда кратко лорд Сакстън. Той повлече сакатия си крак и влезе в гостната стая, където намести грамадното си тяло на един стол пред камината. Хванал с едната си ръка дръжката на бастуна, той внимателно оглеждаше разхвърляната къща. Всевъзможни дрипи бяха разпръснати наоколо, а върху масата имаше мръсни съдове. Беше съвсем ясно, че Ирайн липсваше на двамата мъже не само като готвачка, но и като прислужница.
Ейвъри забави малко крачка, преди да влезе в гостната, и се опита да овладее изражението на лицето си, за да не проличи, че изпитва страх от своя зет.
— Ах, милорд! — поздрави той с престорено въодушевление. — Както виждам, вече сте се разположили удобно.
— Не съвсем!
Кметът го изгледа смутено. Просто не знаеше как да се държи.
— Предполагам, че сте дошли да се оплачете от дъщеря ми. — Той вдигна ръка, като че ли да се закълне в своята невинност. — Каквото и да е направила, аз нямам вина. Причината трябва да се търси у майка й, тъй като тя пълнеше главата на момичето с какви ли не глупости. Многото учене и ограмотяване не води до нищо добро при жените. Изобщо не беше необходимо да знае толкова много.
Когато лорд Сакстън заговори, гласът му беше предразполагащ като северен вятър през зимата.
— Вие я продадохте много евтино, кмете. Сумата от пет хиляди фунта беше само частица от това, което бях готов да платя. — В смеха му нямаше никакъв хумор. — Както и да е, загубата си е ваша. Всичко е свършено и аз получих това, което исках.
Ейвъри бавно седна на стола зад себе си, без да може да затвори зейналата си от почуда уста.
— Искате да кажете… Вие бихте… платили повече за нея?
— Щях да утроя сумата, без много да му мисля.
Кметът зашари с поглед из стаята. Изведнъж се почувства ужасно зле.
— Да… да, та тогава щях да съм богат човек!
— На ваше място не бих разчитал толкова много на това. Парите сигурно нямаше да ви стигнат за дълго.
Ейвъри го гледаше втрещено, но не беше в състояние да схване обидата.
— И след като няма от какво да се оплачете, защо тогава сте дошли?
— Бих желал да протоколирате, че е извършено покушение срещу каретата ми. — Лорд Сакстън забеляза изненадата на събеседника си и продължи: — Връщах се от Уиркинтън заедно с жена си, когато разбойници се опитаха да ни нападнат. За щастие бях подготвен за такова нещо.
— Вашата карета ли, милорд?
— Точно така.
— И казвате, че сте ги очаквали?
— Не точно в този момент. Но предположих, че рано или късно ще се опитат да се доберат до моята карета.
— Тъй като ви гледам, че седите пред мен и разказвате, предполагам, че изходът не е бил добър за нападателите.
— Двама от разбойниците бяха убити, а и останалите доста си изпатиха.
— Не съм чул нито дума за това.
— Като кмет вие явно не сте много в течение на нещата.
Ейвъри тъкмо се канеше да избухне, когато срещна студения, пронизващ поглед и почувства как смелостта му се изпарява.
— Шерифът има задължението да ми докладва за всичко, което става в околността.
— В такъв случай може би щеше да е по-добре, ако бях потърсил шерифа. — Гласът на лорд Сакстън прозвуча студено и делово. — Но все пак си помислих, че може би ще се зарадвате да узнаете, че Ирайн е в безопасност.
— Ах… много добре, но аз знам, че тя винаги чудесно се е грижила за себе си. Никога не съм се безпокоил за нея. Тя е силна… и енергична.
Облечената в кожа ръка се сви и стисна още по-здраво дръжката на бастуна. Измина известно време, докато лорд Сакстън отговори.
— Малко са бащите, които имат такова голямо доверие в своите дъщери. — Прозвуча кратък, ехиден смях. — Но това би могло лесно да се изтълкува като липса на грижи.
— Какво? — Ейвъри беше напълно слисан.
— Е, добре. — Лорд Сакстън се надигна. — Ще си тръгвам вече. Имам още неща за уреждане в Йорк.