— Ти ли си Кийтс? — попита тя.
— Тъй вярно, мадам — отговори момчето и отново се поклони.
— Мисля, че досега не сме се виждали. Аз съм…
— О, знам коя сте, мадам. Вече ви видях да влизате и да излизате… и с ваше позволение, мадам, трябва да съм сляп, че да не забележа една толкова красива дама.
Ирайн се засмя.
— А, така значи. Благодаря ти, Кийтс.
Лицето му стана още по-червено и опиянен от собствената си смелост, той посочи към една кобила с бели юзди, заемаща близкия бокс.
— Господарят каза, че може би ще яздите Моргана. Искате ли да я оседлая за вас, мадам?
— Ще бъде чудесно.
Ако можеше, устата му би се разтегнала в още по-широка усмивка. Той нахлупи шапката на главата си и се залови с удоволствие за работа. След това вдигна дъсчената преграда и изведе кобилата навън, за да може Ирайн да я огледа. Изглежда, животното имаше спокоен и благ характер и доверчиво потърка ноздри в ръката на момчето. И все пак беше от такава класа, че горкият Сократ изобщо не би могъл да се сравнява с нея. Кобилата беше почти черна, с мека копринена козина, дълга грива и пищна опашка.
Ирайн я потупа по тъмния врат.
— Прекрасна е.
— Да, наистина, мадам. Тя е ваша. Така каза господарят.
Ирайн беше поразена. Никога преди това не беше притежавала кон и дори в мечтите си не смееше да се надява, че някога ще може да има собствено животно, и то с красотата на Моргана. Подаръкът й достави огромна радост и я накара още по-силно да осъзнае щедростта на мъжа си. Макар че тя още не беше удовлетворила неговите желания съгласно брачния обет, потокът от подаръци не секваше. Колкото и страшни да бяха белезите му, той все пак изглеждаше някак по-добре от Смадли Гудфийлд и всичките останали кандидати.
— Бихте ли желали и аз да дойда с вас, мадам? — попита Кийтс, когато кобилата беше напълно готова.
— Не, не е необходимо. Няма да се бавя много, а и нямам намерение да се отдалечавам от замъка.
Кийтс преплете пръстите на двете си ръце и направи нещо като стъпало, върху което тя да постави малкото си краче, за да възседне кобилата. С каква лекота само господарката се метна на седлото! Сякаш беше перце, докоснало съвсем леко ръцете му. Докато се отдалечаваше, той стоеше до вратата на обора и гледаше след нея, за да се убеди, че може да се справи с животното. След това, подсвирквайки с уста някаква бодра мелодия, се залови отново за работа. Току-що се беше уверил, че господарят си беше избрал жена със същата сигурна и точна ръка, с която избираше най-добрите коне. Беше дяволски приятно човек да гледа как тази дама язди своята кобила.
Ирайн се помъчи да заобиколи покрай черните развалини на източното крило, когато препускаше около къщата. Те й напомняха за неподвижната маска на мъжа й и за нейната неспособност да изпълни съпружеските си задължения. Студеният въздух хапеше лицето й, когато прекосяваше мочурищата, и все пак тя се усещаше свободна, изпълнена с жизненост и вдишваше с пълни гърди студената свежест. Кобилата беше бърза и много бодра и с готовност се подчиняваше на всяко нейно движение. Ирайн имаше чувството, че двете са едно цяло, и напрежението от изминалите седмици, през които живееше като окована във вериги, изчезна.
След почти час волно препускане тя отново стигна до една долчинка откъм източната фасада на къщата, обградена от три страни с гористи планински склонове. Беше пуснала кобилата да тича в лек тръс, когато далечен лай на кучета привлече вниманието й. Сърцето й заби двойно по-бързо, като си спомни ръмжащите кучешки муцуни с остри зъби. Връхлетяха я лоши предчувствия, макар че зад склона се виждаха стените на замъка. Но тя беше твърде далече, за да очаква помощ оттам, ако се наложи.
Трябваше да се бори с обзелата я паника, докато обръщаше кобилата и я насочваше по обратния път през дола. Страхът й понамаля, когато приближи горичката. След няколко минути щеше да си бъде вкъщи на сигурно място. Започна да се успокоява, без да подозира нищо за очите, които я наблюдаваха от храсталака.
Тими Сиърс се усмихна под мустак и потърка навехнатата си ръка. Отмъщението към така наречения лорд Сакстън щеше да му се услади много, ако успееше да се позабавлява с тая женска. А щом си помислеше колко я желае и онзи янки, струваше му се, че отмъщението му ще бъде двойно по-сладко.
Тими пришпори коня си така, че той се понесе с бясна скорост през гората, разхвърляйки около себе си клони, и застана на пътя на Ирайн, която изпищя от изненада. Кобилата се подплаши и се опита нервно да заобиколи това неочаквано препятствие, а Ирайн едва успя да я овладее отново. Тими протегна дългата си ръка и улови юздите на коня й. Но тя толкова се ядоса на нахалството му, че вдигна камшика и го шибна по китката.