— Долу ръцете от мене, селска дрипа такава! — Тя обърна кобилата, така че Тими да не може да достигне юздите, и му хвърли свиреп поглед през рамо. — Диваци и техните потомци нямат какво да търсят в това имение. Изчезвай!
Тими облиза раната на ръката си и отправи пронизващ поглед към нея.
— За една женска, разиграна на търг на пазара, сте станала твърде високомерна!
— Както и да са се стекли обстоятелствата в моя живот, Тимъти Сиърс — отвърна тя остро, — в никакъв случай не мога да го сравня с твоя. Ти си свикнал безогледно да се нахвърляш срещу хората и твърде често си позволяваш да нахълтваш без разрешение в имението на мъжа ми.
— А сега върху неговата земя ще си направя удоволствието с една изтънчена лейди.
Ирайн имаше чувството, че игли се забиват в гръбначния й стълб, а в стомаха й се е свила ледена гонка. Беше слушала достатъчно истории за Тимъти Сиърс и знаеше, че е опасен разбойник. За да се отскубне от него, тя се опита да обърне кобилата, но Тимъти като че ли само това чакаше. Той пришпори коня си и се озова плътно до нея, преди тя да успее да избяга. Ирайн обаче още държеше камшика в ръка и го пусна в действие с дива ярост, шибайки натрапника през ръцете и лицето.
Вместо да побегне, Тими извъртя ръка и й нанесе силен удар между раменете. Ирайн имаше чувството, че се задушава, но продължи да се бори да се закрепи на седлото, въпреки че едва удържаше кобилата. Тими се опитваше да я свали от коня, успя да я сграбчи за рамото, при което съдра ръкава на дрехата й. Ирайн отново изплющя с камшика, този път повече от ярост, отколкото от страх. Бе решила да не се остави този селяндур да я повали. Удари го с дръжката по бузата, после издърпа ръката си и силно шибна коня му по задницата. Тими едва не падна от седлото и изпусна юздите. Почувствала се освободена от хватката му, Ирайн силно смушка с пети кобилата си, така че тя подскочи и хукна напред.
— Проклета пачавра! — изръмжа Тими и препусна след нея. — Ще ми платиш за това!
Изведнъж във въздуха проехтя оглушителен изстрел. Ирайн уплашено се приведе над шията на коня, мислейки, че Тими стреля по нея. Тогава забеляза с крайчеца на окото, че някакъв друг кон изскочи от гората, и позна, че това е Бънди. Той пълнеше пушката си в движение.
— Само да ми дойдеш, проклет мръсник! — извика Бънди. — Само се приближи и ще те натъпча с олово.
Тими Сиърс видя как мъжът издърпа шомпола и сложи пръст върху спусъка, готов за стрелба. Без да губи време, той обърна коня, приведе се ниско над гърба му и като бесен го удари отстрани с шапката си, препускайки с всичка сила, за да избегне следващия изстрел. Нов гръм раздра тишината и Тими почувства облекчение, като чу секунда след това ехото му. Той злорадо се захили, когато зад гърба му се разнесе силно проклятие. Но знаеше, че мъжът ще зареди пушката отново, ето защо реши да не губи време да му отвръща. Друг път ще има възможност да се позабавлява с тая женска и се закле, че тогава ще я накара жестоко да съжалява.
Ирайн обърна коня си така, че да наблюдава отдалечаването на Тими Сиърс. Последното, което видя от него, бяха разветите пешове на палтото му, след което той изчезна зад хълма.
Бънди спря коня си до нея и загрижено попита:
— Всичко наред ли е, мадам? Той нарани ли ви?
Тя трепереше от възбуда и само успя да поклати глава вместо отговор.
— Този Тими Сиърс е отвратителен тип — каза Бънди и тръгна нагоре по хълма, зад който току-що беше изчезнал рижият. Но само ядосано въздъхна и изпъшка от разочарование.
— Негова светлост нямаше да го изпусне.
С все още треперещи устни, Ирайн не беше в състояние да зададе никакъв въпрос.
— Добре, че двамата с господаря се върнахме навреме, мадам.
— Лорд Сакстън се е върнал? — най-после успя да попита тя.
— И щом видя, че ви няма, ме изпрати да ви потърся. Никак няма да му хареса, като му разкажа какво се е случило. Никак!
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Високо на небосклона светлата луна обкръжаваше със сребристо сияние черните облаци и хвърляше причудливи сенки долу върху хълмовете. От морето духаше силен бриз, който се носеше над сушата, свистеше в короните на дърветата и с леко бучене минаваше над тресавището. Тук-там все още се забелязваха малки къщурки, сгушени една до друга, чиито светлини постепенно изчезваха в тъмнината. Но въпреки шума на вятъра се долавяха някакво сънливо спокойствие и приятна сигурност. Никой не беше чул силния тропот от копитата на дивия черен жребец и не беше видял тайнствения му ездач, облечен в дълъг плащ с качулка, който пришпорваше жребеца напред в бесен, главоломен галоп. Със страхотна бързина животното се носеше заедно с вятъра по тясната пътека през долината. Копитата му святкаха като живак на бледата светлина, а козината му променяше блясъка си заедно с равномерното движение на мускулите му. Широко отворените му ноздри и пламтящите му очи напомняха чудовищен дракон, втурнал се по следите на плячката си, а мълчаливата фигура върху гърба му засилваше впечатлението, че двамата са се впуснали в някакъв лов, при който борбата ще бъде на живот и смърт. Развяващата се мантия на човека наподобяваше крила, но въпреки това конят и ездачът оставаха на земята и препускаха шеметно без забавяне и почивка.