Недалеч оттам в една малка колиба дебелата стопанка изпълзя от разхвърляното си легло, защото хъркането на мъжа й не й даваше да заспи. Тя хвърли няколко буци торф в огъня и се отдръпна назад, за да погледа издигащите се нависоко пламъци. Неочаквано обезпокоена, тя потръпна и се озърна наоколо. Почувства някаква студенина в пълния си стомах, неопределено предчувствие за нещо ужасяващо, което се задава. Тя затътри пантофите си по пръстения под и си наля чаша силна, тъмна бира. След това се върна при огнището, облегна едрото си тяло на грубо изработената маса и сръбна от питието, взирайки се в златистите пламъци.
Чашата й беше още наполовина пълна, когато тя извърна глава, заслушана в някакъв далечен тропот. Гръмотевица ли беше това? Или може би вятърът?
Тя отново вдигна чашата към устата си, но спря и този път различи по-ясно шума. Той ставаше все по-силен, по-отсечен и по-равномерен… точно като тропот на конски копита.
Жената остави с трясък чашата на масата и забърза към прозореца, за да отвори капаците. Едва доловим хриптящ вик се изтръгна от гърлото й, когато съзря черното видение, изскочило из сенките на дърветата. Широкият плащ на ездача се развяваше над гърба му и изглеждаше, сякаш конят и човекът ще връхлетят върху къщата. Тя обезумя от страх, долната й челюст увисна и със зейнала уста видя как конят изведнъж спря точно пред вратата. Враният жребец се изправи на задните си крака и размаха блестящите си копита във въздуха, а заплашителното му цвилене прониза тишината на нощта.
Жената изкрещя и се люшна към прозореца, ръцете й обхванаха шията, лицето й застина като страховита маска. Черната качулка закриваше главата на конника, но тя беше сигурна, че е видяла захилен череп. Приличаше й на ангела на смъртта, дошъл да я прибере.
— Тими! Той пак е тук! Тими! Събуди се! — хленчеше тя отчаяно. — О… добрият ми Тими! Нито за миг не съм се съмнявала в историята, която ми разказа!
Тими Сиърс с мъка се надигна от възглавницата и разтърка очи, докато най-сетне съзря жена си. Ужасът, изписан по лицето й, го накара бързо да се разсъни. Започна да подскача в усилието си да напъха крака в бричовете и куцукайки, се приближи до прозореца, за да види какво я е изплашило толкова. Сърцето му едва не спря да бие, когато съзря причината на нейния ужас.
— Тими Сиърс! — Зловещият глас накара Тими да усети ледени тръпки по гърба си. — Излез напред и умри! Ти си убиец и адът те очаква!
— Това е онзи, когото видях! — извика Тими. — Но кой си ти?
— Смъртта! — изкряска жена му ужасено. — Той иска да ни прибере!
— Залости капаците на прозореца! Няма да го пуснем да влезе!
— Тими Сиърс! — гръмко прозвуча гласът. — Излез навън и умри!
— Няма да изляза! — изкрещя Тими и затвори капаците.
Зловещ смях процепи в нощта.
— Тогава стой и изгори. Стой вътре и стани на въглен, дяволе!
— Иска да подпали къщата! — Гласът на Тими стана неузнаваем.
— Той иска теб! Не мен! — хленчеше жена му. Тя отвори вратата и преди още мъжът й да успее да я спре, беше изхвръкнала от къщата. Бягайки по пътя, тя се обърна и извика:
— Няма да се оставя да изгоря заради един убиец!
Тими грабна брадвата и се втурна към вратата. Да изгори жив му се виждаше много по-ужасно от един бърз, смъртоносен удар. Беше видял веднъж човек да гори, обхванат от пламъци, и макар че тогава се забавляваше от гледката, сега би направил чудо, за да избегне подобна участ. А и така смъртта първо трябваше да го хване, пък колкото до самия бой, той винаги се бе справял добре.
— Внимавай, кучи сине! — изръмжа той. — Аз не съм толкова лесна плячка.
Заплашителен смях прокънтя в долината:
— Тими Сиърс! Аз съм дошъл, за да си отмъстя и да изпълня смъртното ти наказание. Не един отнет живот тежи на съвестта ти и ще бъде по-справедливо, ако и твоята смърт е по-бавна.