— Шест. И три филийки хляб.
— Филии — в града. Тука сме на четвъртинки. Ама сега мога да ти дам само една, пък за утре ще те предвидя с колкото кажеш, че тука хлябът е по заявка.
Кръчмарят извади найлонов плик със сурови кебапчета и хвърли шест на електрическата скара, помисли и добави останалите четири. На вратата се появи прегърбен дядка, кимна и остави две смачкани двулевки на тезгяха. Кръчмарят претегли парче саздърма, зави го в амбалажна хартия, бръкна някъде отдолу и извади шарено картонче. В треперещите ръце на стареца се появи монета от пет стотинки и той трескаво затърка по квадратчетата.
— Я виж, че нямам очила.
Радо се огледа безпомощно и кръчмарят се притече на помощ:
— Не печелиш. Ама си го носи у дома, може пък да ти излезе късметът. Втори тото шанс.
Дядката прибра картончето в джоба си, взе саздърмата от тезгяха и си тръгна.
— Седни отвън при наборите, след малко ще ви черпя по кебапче — викна подпре му кръчмарят. — Луда работа — обърна се към Радо. — Едно време беше модерно да се кърка, сега е модерно да се търка. Млади, стари, секакви. Мислех да не ги продавам тук. Тук продавам хляб. Продавам ракия — на такива като теб, местните си имат. Виках си — аз с надеждицата на хората няма да търгувам. Обаче няма как — вземи, та вземи. Е — взех. И за късмет — нема, нема, па некой спечели два лева. Голем кяр — купи си друго картонче и айде — фира. Ама всички разбират, че бил спечелил. А един бачкатор миналата година удари петдесет лева и това ми вдигна оборота три пъти. Луда работа.
Той побутна с щипката кебапчетата на скарата и продължи да нарежда:
— Луда работа ти казвам. Табелата виждаш ли? Окачих я заради тези малоумници — цяла тетрадка съм изписал, а те и картончетата искат на вересия. Вересия — само на който не търка! Абе, ти остави старците, ами като дойдат децата през ваканцията — и те. Едно време за лятото зареждах бонбони, близалки, разни пластмасови боклуци — вече не. Картони. Обаче съм казал — аз на видно място тая простотия няма да я сложа. Поне децата да отървем. Как ги искаш кебапчетата, за тука или…
— Завий ми ги, ако може. Ще ми трябват майстори…
— Ако е за покрива, само бай Марин ще ти свърши работа. Няма друг като него, даже на кино го снимаха. На слизане обърна ли внимание на църковния покрив? Бродерия. Бай Марин живее малко по-нагоре, по другата улица. Щом видиш сайвант и един старец да работи нещо — той е. Нали знаеш за акулите, че ако не се движат — потъват и мрат. Така и бай Марин — спре ли да работи, и това ще му е краят.
— А за друга работа?
— За друга работа — слез до Малиново и питай в кръчмата за Метни.
— Няма ли други майстори освен тоя Метни?
— Той не е майстор, бизнесмен е. Предприемач. Още с жълто около устата, ама човек на кмета. Без него няма да стане, всички там се водят на помощи или по програмата за временна заетост. Нали заводите вече ги няма. Поработват на черно, вземат по нещо, обаче голямата пара делят кметът и тоя Метни.
— Тук няма ли някой, дето може да помага поне за общата работа?
— Пет-шест бабички и старци. То да се скараш няма с кого, ти — за работа! Ваканциите — дето идват виладжии. По турските села долу още има некой, дето не е по чужбина, ама и там е мъртвило, не е като едно време. Абе, какво да говорим — цяла България е в будна кома.
Надолу по баира на Старо Стефаново стана ясно, че дясната предна гума на опела стърже. Върховете на планината светеха, огрени от слънцето, и Радо се сети за възторга на Кристина. Интересна жена. Напъна изкривената броня с ръка, ламарината поддаде. Преди да продължи, изяде две от кебапчетата е парче от хляба.
Собственикът на дърводелната не беше чувал за поръчка, разбраха се да подготви първите пачки калибровани дъски за обшивката и „утре по някое време“ да ги качи до къщата.
Насядалите на голите маси мъже проследиха с внимание пристигането на опела, но упорито се правеха, че не забелязват водача му, докато вървеше към тях. Без да се обръща конкретно към никого,
Радо попита за Метин и разговорите секнаха. От всички присъстващи само един възрастен мъж, почти старец, даде признаци да го е разбрал:
— За какво ти е?
— Имам работа за вършене, на една къща в Старо Стефаново.
— Няма го, от два дни не сме го виждали.
— Къде живее? Може да е болен нещо?
— Къщата му е в другия край на селото, но няма да го намериш.
— Кога ще си дойде?
Старецът повдигна рамене.
— Добре де, ние с теб ще се разберем — трябват ми двама дърводелци и двама общи работници — усмихна се Радо.