— Разбира се, аз откога казвам същото!
«Експериментът напомня за случая с белгиеца Ром Юбен, който след двайсет и три години кома се събуди преди два месеца. Лекуващият го екип установил, че мозъкът му отговаря с «да» и «не» на различни въпроси, поради което го признал за жив. Пациентът вече е в състояние да движи единия си пръст — и сега е помощта на специален компютър ще пише книга за невероятната си история. Резултатите от изследването ще са силен аргумент в борбата «за» и «против» евтаназията, доколкото доказват, че хората в будна кома са реално живи и поради това не би трябвало да бъдат обект на евтаназия.»
— Събудил се е след двайсет и три години! Но ние с теб няма да чакаме толкова, маме?
След четири часа работа на бойлера едва ли имаше достатъчно топла вода за двама, затова Кристина взе бърз душ и побърза да излезе от банята. Докато Радо се къпеше, тя подреди масата за вечеря — паниран кашкавал, колбаси и салата от зеле и моркови. Жалко, че не беше се сетила да донесе ракия, но май имаше половин бутилка в хладилника.
— Нещо да помогна? — чу глас откъм кухнята. Харесваше тембъра му — плътен, но мек. С този глас можеше да дублира добрите персонажи в телевизионните сериали.
— Всичко е готово, идвай. «Само да не съм преселила салатата.» Да скоча ли до кръчмата за бутилка домашна сливова?
— Има в хладилника, но аз мисля да пропусна ракията тази вечер.
Радо надникна на терасата с кенче бира в ръка:
— Ти искаш ли? Много е полезно — възстановява солите и минералите.
— Не, благодаря. Не искам да ти тропам нощес…
— Ще си преместя постелята — той кимна към другата постройка. — Няма да те притеснявам.
— Глупости, какво да ме притесняваш — спиш на тясно и твърдо, а аз ще се ширя на меката спалня. Оттатък става зверско течение, освен ако не легнеш в банята. И без това толкова много ти харесва.
— Нали се разбрахме — свалям… — гласът на Радо прозвуча раздразнено.
— Нищо няма да сваляш. Страхотно е станало!
— Затова ли ме гониш там?
— Никъде не те гоня, имаш си легло — спи си в него. Аз нямам предразсъдъци и освен това съм свободна жена и не дължа никому обяснение. Най-малкото на селските клюкарки.
— Не си ли омъжена?
— В момента не. Била съм два пъти, вторият — за венецианец. Нямаш представа каква жизнена закалка е.
— Италианците са добра комбинация от плейбои и джентълмени.
— Италианците. Тук става дума за венецианец. Венецианците са много, много специални! Адски се обиждат, ако ги броиш за италианци.
— Ходил съм във Венеция — първо излизане в западна държава, осемдесет и девета. При такива красоти не можех да откъсна очи от магазините. Повредена работа.
— Живяла съм в Стокхолм с първия си мъж, дипломат — всичко ми изглеждаше извънземно. Обаче е ужасно без слънце. Много малко от българките, женени за шведи, успяват да се приспособят. Така една моя позната, уж всичко ѝ е наред, а един ден на «Сергелс Торг» — това е площадът по средата на най-голямата търговска улица — някакъв от онези, целите покрити с бронз, дето стоят с часове неподвижни и се правят на статуи, се размърдал точно когато минавала и тя изпаднала в истерия.
Радо я слушаше внимателно.
— Докторите казали, че е била натрупала огромно напрежение и бавно, без да осъзнава, потъвала в дълбока депресия. Внезапната уплаха просто отключила реакция. Опитали да я лекуват там — безуспешно. Оправи се едва след като се прибра в България.
— Не е лесно да влезеш в чужди обувки. Ти с какво се занимаваш?
— Превеждам. Пиша статии. А теб жена ти как те пуска да работиш по морето?
— От една година е в Англия.
— На гурбет? Деца имате ли?
— Дъщеря. Студентка. С жена ми е.
Кристина не сваляше очи от широките му длани с дълги пръсти и идеално поддържани нокти. «Това не са ръце на строител» — мина ѝ през ума. «А и какви са тези пресни плюски от един ден работа! Всъщност строителните техници си изкарват парите с молив.» Радо ѝ приличаше на човек, свикнал да става неговото — с малко такива мъже контактуваше в ежедневието си. Изражението му, жестовете — всичко в този мъж говореше за интелект и осъзнато достойнство. Кристина бе почувствала вътрешното му напрежение, когато ѝ каза, че ще свали плочките в банята. Със сигурност излъчваше сила, но и нещо, което засега ѝ убягваше. «Защо ме вълнува толкова! Едва ли заради топлата усмивка и поглед, такива неща отдавна не ми действат, може би инстинктивно чувствам, че не мога да го подчиня, че е по-силен и по-умен от мен! Строителен техник, хм…» Искаше ѝ се да го разпита за жена му, за дъщерята студентка, как се справят двете… «По дяволите, по цял ден задавам въпроси, а точно този мъж не смея да го попитам добре ли е на сол салатата.»