— Нещо специално ли е?
— Да, напълно иновативно. Когато бяхме там, правеха клиничните изследвания и вече имат обещаващи резултати. Трябва да отговорим спешно.
— Дано няколко дни не са проблем, най-много до седмица обещавам да си е у дома.
— Благодаря ти!
— Мама е тук!
Бе имала тежък ден. Жалко, че не можеше дори за момент да открехне прозореца, стерилната среда в стаята не биваше да се нарушава. Ивета затвори очи и почти усети полъха на свежата струя по лицето си. В главата ѝ изникнаха думите на едно стихотворение за Митко Палаузов, което знаеше наизуст от малка:
Навремето плачеше всеки път, когато го декламираше, и сега се уплаши да не би това тъжно стихотворение да повлияе зле на Рая. Трудно е винаги да си позитивен. Понякога е почти невъзможно и тогава на Ивета ѝ се налага да говори, за да могат думите да заглушат мислите. А когато човек говори много, то и много греши. Преди грешките не я плашеха. «Най-голямата грешка в живота ми — не родих още едно дете. И аз исках, но все чаках удобния момент и тайно пиех хапчета.» Ивета погледна стреснато към дъщеря си, но нищо в изражението ѝ не се бе променило. Най-вероятно специалните ѝ умения имат ограничен обхват на действие, защото — тя е убедена — Рая я чува, когато е близо до нея, а докосва ли я, то двете водят истински разговор.
Като малко момиченце, още преди да тръгне на училище, Ивета най-често играеше на доктор — преслушваше, караше «болните» да си показват езика, слагаше инжекция и пишеше рецепти. Но възрастните не се радваха толкова, ако ги лекуваш, колкото ако ги забавляваш и затова от време на време, най-вече когато имаха гости, тя се покатерваше на майчините си обувките с високите токове, грабваше празен флакон от дезодорант и подкарваше хитовете на «Бони Ем» и Алла Пугачова. Никаква Лили Иванова, нищо че живееха в Берковица. Обожаваше да ѝ ръкопляскат.
В първи клас Ивета с учудване откри, че повечето деца се притесняват от изяви пред публика, докато тя е удоволствие пееше, рецитираше, танцуваше. Загуби тази си спонтанност в четвърти клас, когато я накараха да декламира пред цялото училище стихотворението «Митко Палаузов». В него се говореше за «дете от камък, което не може да играе и да пее», и това силно я натъжаваше — какво като ставаше дума за паметника на малкия партизанин. Всеки път, почнеше ли да казва стихотворението, очите ѝ се пълнеха със сълзи. Според учителката — достойно поведение на пионер, който уважава, почита и скърби за героите, но другите я подиграваха и ѝ викаха «ревла».
През гладната деветдесет и трета «ревлата» завърши езиковата гимназия във Враца със златен медал и я приеха право в Софийския университет. Уж втора в класирането, но още на първата седмица осъзна, че е «втора ръка» въпреки ума и красотата си. «Първа ръка» бяха състудентите ѝ, израснали на жълтите павета, много от тях озовали се в престижната специалност по «втория начин».
Спестяванията на родителите ѝ стигнаха единствено за първата година от следването. През лятото успя да задели известна сума от работата си като рецепционистка на Златните, но парите свършиха до Нова година и се наложи спешно да търси каквато и да е работа. На помощ се притече една от състудентките ѝ, с която не бяха особено близки. Биляна бе офис мениджър и говореше за шефа си с възхищение. Наричаше го «стария», което беше в реда на нещата при разлика от двайсет и седем години, но това не ѝ пречеше да е лудо влюбена в него. Биби му представи Ивета и той я нае на половин работен ден — набираше текстове на компютър, размножаваше материали на ксерокс, правеше кафе. Плащаха ѝ повече, отколкото тя си мислеше, че заслужава — напълно достатъчно, за да се разкара от общежитието, да си наеме квартира и да живее скромно. Няколко месеца по-късно Стария (вече знаеше, че това е прякор от младежките му години) я похвали за работата и я помоли да поеме задачите на Биляна, защото тя става част от екипа на новата финансова къща. Ивета ѝ завидя — харесваше Бранимир Бонев, Изпълнителния директор на «Уни-финанс». Приятелката ѝ го считаше за адски надут, но за кратко време промени мнението си. Работохолик и перфекционист, шефът ѝ се държал дистанцирано, но любезно с всички. «В никакъв случай не е високомерен — коментира го Биби. — И изобщо… с две думи — страхотен мъж!» «Няма как да не е готин, нали е пръв приятел на Стоил» — подкачи я Ивета, защото по това време Биляна вече ходеше със Стоил Стоев. Две години по-късно му роди син Филип и излезе в отпуск по майчинство, а Стария помоли Ивета — тъкмо завършила университета — да я замести в «Уни-финанс». И така, след като се оказа на непосредствено подчинение на Бранимир Бонев, тя нямаше как да сдържа повече чувствата си и разреши на Биби да помоли Стоил да му намекне…