— На двайсет и две се влюбих в баща ти и как ли не му го подсказвах, но ти знаеш той какво емоционално дърво е понякога. Трябваха му цели три години, за да ме погледне като жена, всъщност нищо не стана, докато не взех аз инициативата. Чак тогава той си призна, че ме харесва. А на другата година се появи ти — най-голямото щастие в живота ни!
Ивета бе завладяла Бранимир (а не завоювала, защото нямаше друга жена, с която да се съревновава за сърцето му) по метода на постепенната инвазия. Четка за зъби в банята, четка за коса на лавицата под огледалото в антрето, пижама от негова тениска под втората възглавница на спалнята, пердета за кухнята, крило в гардероба. Докато един ден той ѝ каза:
«Защо не се преместиш при мен? Ще ни е много по-удобно и на двамата.»
Скоро след това тя забременя — организмът ѝ, точен като швейцарски часовник, сякаш бе чакал зелената светлина на официалното съжителство. Съобщи му, когато влезе в третия месец, и той се държа мъжки:
«Какво ще правиш?»
«Мисля да го родя.»
«Добре, тогава е редно да се оженим.»
Подписаха на път за родилното, просто така се случи — отлагаха до последния момент и водите ѝ изтекоха на излизане от ритуалната зала. Ако не друго, поне Бранимир нямаше как да забрави за годишнините от сватбата, защото съвпадаше с рождения ден на Рая. Ивета знаеше, че мъжът ѝ я обича, но какво всъщност означава «да знаеш» подобно нещо — да повярваш на нечии думи или да се довериш на вътрешния си глас? За нея всички онези сигнали, долавяни с вродените «женски антени», бяха в пъти по-важни от думите, които тя не чу. По някакъв начин липсата на романтични изблици от страна на Бранимир я караше по-силно да го желае. Двамата бяха родени един за друг. След появата на Рая, обаче, той изненадващо разкри емоционалната си страна.
— Нямаш представа колко се промени баща ти, когато ти се роди! Как се грижеше за теб, как те къпеше, защото аз не смеех, как ти гукаше и се правеше на маймуна, за да те разсмее. А когато ти поотрасна, той ти разказваше приказки за приспиване и май удоволствието му беше по-голямо от твоето.
Ивета остана у дома с бебето едва три месеца, защото Стария им предложи — на нея и Биби — тримата да направят юридическа фирма. Той ще осигурява клиенти и контакти, двете млади жени ще се занимават с организационните въпроси и ръководството на екип от юристи, адвокати и счетоводители. За тях предложението бе шанс едно на милион, за него — сериозен риск. Двете с Биляна напълно оправдаха доверието — фирмата стартира с корпоративно право, а след година започнаха да поемат гражданските и наказателните дела на клиентите си. Такива бяха времената, че бизнесмените неизбежно ставаха обект на прокуратурата, а те се грижеха да не стигат до съда.
— Но знаеш ли, маме, кое ме изумяваше най-много? Баща ти те гледаше с часове как спиш!
Бранимир бе купил къщата веднага, след като разбра, че очакват дете и Ивета успя набързо да организира ремонта и да я обзаведе по свой вкус. Няколко месеца след раждането тя побърза да се върне в офиса, защото в новата фирма двете с Биби имаха по двайсет и пет процента и беше редно всяка да поеме равен дял и от работата. А и нали трябваше да се доказват пред Стария. Младото семейство би могло да си позволи всякакви прищевки, да пътува до най-екзотичните кътчета на планетата и да почива в най-скъпите курорти, но трудно се координираха за по-дълги отпуски, затова отскачаха няколко пъти годишно до Гърция. За съжаление, всичко на този свят си има и лошите страни — Рая отрасна в най-натоварените им години. Тъжно ѝ беше да го признае, но добре че беше Мария — възрастната жена нямаше деца и обичаше малкото момиченце като своя дъщеря. Нищо чудно, че Рая по цял ден ходеше хваната за полата ѝ и дори ѝ викаше «мама».
— Помниш ли, мама, как ходехме с леля ти Биби и Филип на екскурзии и почивки? Двамата израснахте заедно, от един момент нататък двете годинки разлика почти не личаха. Момиченцата се развиват по-бързо от момченцата.
Ивета отиде до прозореца и го открехна съвсем мъничко. Нуждаеше се от въздух.
Майсторите завършиха външната обшивка и се застягаха да си ходят. До обичайното им време за тръгване оставаше близо час, но едва ли си заслужаваше да започват друго, пък и нямаха кой знае какъв ищах за работа. Случилото се по обяд потискаше всички. Бай Мехмед дръпна Радо настрана: