Мислех си, че това е комплимент за мен, а се оказа, че било натякване, защото тя го е излъгала, че е бременна — за да го върже. Майка ми е от семейство на комунисти, които я уредили да учи в Икономическия „по втория начин“, след като няколко години кандидатствала неуспешно медицина и работила в счетоводството на завода, в който дядо бил директор. На първата за баща ми студентска бригада той не устоял на изкушенията на зрялата и разтропана комсомолска секретарка, вече третокурсничка, и „белята станала“. Така поне твърдяла тя, натискайки го за незабавен брак. Той свил безславно знамената и се предал въпреки категоричното несъгласие на родителите си, обвинили го, че се жени по сметка за „стара мома“ заради едното софийско жителство. Всъщност майка ми имала и собствен апартамент, нещо почти нечувано по онова време, за което пък тя му натякваше всеки път по време на нескончаемите семейни скандали, започнали от първия им ден заедно и разразили се с пълна сила след онова море. Той пък отговаряше, че бил измамен и изнуден да се ожени за нея.
— А защо кобилка? — попита Бранимир между две лъжици супа.
— Бременността при конете е триста и трийсет дни, специално питах учителката по биология. Аз тогава бях в пети клас и ми беше адски важно да си обясня някои неща. Като например защо баща ми се държи така с мен? От малка се опитвах да получа поне трошица одобрение — напразно. Бях първа във всичко — училище, художествена гимнастика, пиано, езици, но той дори не ми обръщаше внимание. За него аз не съществувах. Погледнато отстрани, всичко в семейството ни беше прекрасно, не можеше и за миг да си позволим да не сме образцова клетка на социалистическото общество — направо за завиждане. Същевременно баща ми — икономически директор в завода, в който бащата на мама беше генерален директор — постоянно се заяждаше с майка ми. Наричаше я с моминската ѝ фамилия Митева, по-точно другарката Митева, защото тя беше партиен секретар на една външнотърговска кантора. По-лошо от държанието му към нея беше това към мен — просто не ме отразяваше. А още по-гадни бяха нейните опити да ме ползва като разменна монета за неговата обич. Когато осъзна, че всичките ѝ усилия са напразни, тя — която дотогава ме хвалеше без мяра — започна да сипе върху ми укори и хули. Не бях успяла да върна любовта на съпруга ѝ, която — но как да ѝ го кажеш — никога не бе съществувала. Аз самата осъзнах всичко това по време на онова море, белязало прехода ми от детството към зрелостта.
— Преходът от детството към зрелостта… Май съм пропуснал този момент в живота на Рая. Тя по принцип не споделяше с майка си, а е мен и е Мария — жената, която я отгледа. Може би е нещо съм я разочаровал като баща — поклати глава Бранимир, защото изведнъж „моето малко момиче“ започна да има тайни от мен.
— Нормално е, най-вероятно нямаш вина — успокои го Кристина.
— Извини ме, не исках да те прекъсвам… И?
— Бях на единайсет, лятото преди пети клас. В началото на август в службата на баща ми се освободила карта за станцията им, два дни преди смяната. Майка ми нямаше как да вземе допълнителна отпуска, та да се радва и тя на двойно море (нашата почивка, уредена от нейната работа, беше планирана за средата на август още от февруари). Когато татко ни съобщи новината, аз заподскачах от радост, а мама дълго не отрони и дума. Мълчеше смръщено, докато баща ми я убеждаваше, че предвид честите ми зимни боледувания, тази „внезапна и неочаквана възможност — истинско чудо“, не трябвало да се изпуска.
„Колко пък толкоз да е боледувала дъщеря ти, нищо различно от другите деца. Но щом си решил.
«Значи решено» — възкликна припряно баща ми, правейки се, че не забелязва явното ѝ нежелание да ни пусне сами.