«А и условията са чудесни!»
Да, бе, чудесни… Стая с разкривено гардеробче и две легла с провиснали пружини, раздути от влагата нощни шкафчета. И голямо огледало в тесния коридор, поставено на вратата на малката баня с тоалетна и душ, обща за двете стаи в дървеното бунгало.
«Да видим кои ще са другите летуващи» — мърмореше баща ми.
Това мен ни най-малко не ме вълнуваше, предвид факта, че плажът започваше на няколко метра от верандата. Самата идея, че ще съм без строгия майчин контрол, беше по-вълнуваща от всичко останало. Знаех, че няма да имам никакви проблеми да се къпя в морето когато и колкото си искам, да заривам кльощавото си тяло в горещия пясък, да играя на воля и да търча наоколо, без да бъда насилвана да ям или да спя под режим. Да не говорим пък за печенето по часовник, любимото на майка ми изтезание. Петнайсет минути по корем на хавлията, петнайсет по гръб с вдигнати нагоре ръце. За награда — десет минути във водата. На сутринта, татко още спеше, се оказа, че отсрещната врата е открехната, а тоалетната е заета. Докато се мотаех засрамено на верандата, отвътре излезе хърбав дребосък с очила, изгледа ме високомерно и се шмугна в другата стая. Чух плътен женски глас да го пита нещо, после вратата хлопна. Малко по-късно татко ме запозна с «моята колежка — другарката Елеонора Продева, и малкия Яворчо».
«Яворчо кабърчо!» — възкликнах, подразнена от мазно-фалшивия глас на баща ми. Нищо общо със студено-назидателния тон, с който преди това ме предупреди да се държа прилично, при положение че нямаше на света човек, който да не ме счита за «много възпитано и зряло за възрастта си дете».
«Кристина, казах ли аз да се държиш прилично! — сряза ме баща ми. — Веднага се извини!» — побутна ме към дребосъка и — странно защо — застана до майка му.
«Извини ми се веднага!» — заяви важно очилаткото, разкривайки цялата прелест на липсващите си предни зъби.
«Хайде, хайде… няма нужда от извинения. Деца…» — изчурулика онази и аз за първи път я погледнах.
Висока, стройна, с черни къдрави коси, обрамчили лице със светла, почти прозрачна кожа, огромни тъмни очи и клепачи с дълги мигли, тънък нос и плътни, силно начервени с ярко червило устни. Зяпнах я, забравяйки да дишам. Сега, ако трябва да я опиша, тъй като през всичките години образът ѝ е в главата ми, запечатан там от удивлението, че баща ми се е добрал до такава красавица, бих споменала едрата ѝ стегната гръд, момчешки задник и гладки — все едно сътворени от мрамор — бедра. Помня и изящните ѝ ръце с дълги и студени, но внимателни и уверени пръсти. Лакът ѝ бе досущ като червилото — постижение, равностойно на подвиг в онези времена. Другарката Елеонора Продева определено се различаваше от всички други жени, които бях виждала до онзи момент. Пълна противоположност на майка ми, с нейните тънки устни, малки гърди и широк ханш, вечно олющен бял «перлен» лак, собственоръчно подстригана коса и ненатрапчиви парфюми, защото «силните се предпочитат само от леки жени». Ароматът на жената пред мен определено бе наситен, натрапчив, но толкова прекрасен, че не се сдържах и пристъпих към нея:
«Добър ден, другарко Продева, казвам се Кристина» — протегнах ръка ужасно засрамена, но просто изпитвах неистово желание да я докосна, за да се уверя, че е от плът и кръв.
Тя се усмихна широко, показвайки блестящи бели зъби и заговори с прекрасния си гърлен глас:
«Ама, Коле, това ли е дъщеричката ти? Ами че тя ти е точно копие — толкова много си приличате. И какви сини очета има! Ела, моето момиче, ела да те целуна. Знам, че ще станем добри приятелки с теб.» Пристъпи към мен и ме обгърна в напоените с парфюм обятия: «Можеш да ме наричаш Нора, просто Нора — не обичам да ми викат лельо» — прошепна затворнически. «Нали ще си добра с моя Яворчо?» — добави и ме погледна право в очите.
С периферията на сетивата си усетих странното вълнение на баща ми и мигновено пуснах ръката ѝ. Отстъпих две крачки назад. Това «Коле» адски ме бодеше — от къде накъде тази жена ще се обръща така към баща ми? Защо не му вика «другаря Славков» или поне «Никола»? Татко беше хубав, висок и представителен мъж и аз си дадох сметка колко много двамата си подхождат. Дори очилаткото изглеждаше добре на техния фон. Моментално го намразих! От този момент изпитвах ново и непознато до момента усещане за опасност — амалгама от безпокойство, несигурност и тревога. Връхлиташе ме като вълните на морето и нямах идея как да се справя с него. Опитвах се да го заглуша с други емоции и донякъде успявах, стига Яворчо да не се мотаеше наоколо, защото ми напомняше за фамозната си майка. Впуснах се в съвсем нетипични за мен лудории с другите деца, заформихме цяла банда — боричкахме се в морето, ровехме в пясъка, събирахме мидички, копаехме капани на пътеката към плажа и изобщо запълвахме деня си с хиляди щуротии. Главатари бяхме аз и един Иво, година по-голям от мен. Странно, но двамата се разбирахме чудесно, някак си се допълвахме и през ум не ни минаваше да си оспорваме първенството. Вечер щуреехме почти до полунощ, а сутрин бяхме първи на закуската. Баща ми все си намираше работа в бунгалото, «не мърдай от плажа, ще те наблюдавам от прозореца». От време на време ми тропосваха малкото вампирче, което — разбира се — не успяваше да тича толкова бързо, колкото нас е Иво, гледаше да не се изцапа, непрекъснато си търсеше очилата, хленчеше, че е изоставен, и изобщо се държеше ужасно. Другите деца започнаха да го дразнят нарочно, осъзнавайки неговата слабост — криеха се от него между големите дюни, копаеха му капани в пясъка и го подмамваха в тях, а когато падаше вътре, го заравяха до шия и се заливаха от смях. Ние с Иво уж го защитавахме, но страданията му адски ни забавляваха. От всичко най-много обичахме да го слушаме как крещи: «Ще кажа на мама!». В интерес на истината, обаче, той нито веднъж не се оплака на майка си, нито го видяхме да плаче. Може би този «женчо» и «глезльо» всъщност не беше това, за което го мислехме. През годините много пъти съм се чудела какво ли е излязло от него? Баща му беше някакъв шеф по онова време, сигурно «малкият Яворчо» е станал страхотен пич и сега оглавява важна фирма в другия край на света.