Но аз се отплеснах, друго исках да ти разкажа. За края на моето детство, неочаквания момент, в който светът ми, добър или лош, се преобърна с хастара навън. В един мързелив, затънал в мараня следобед, докато дремехме с «женчото» на плажа, ми стана лошо. Остра болка ме преряза през корема, странен спазъм ниско долу, почти в основата на тялото ми. Свих се на хавлията за миг, а после — връхлетяна от онова ужасно предчувствие за беда — се надигнах и превита надве, затичах към бунгалото по нажежения до бяло пясък. Изведнъж все едно нещо се спука вътре в мен, спрях, долнището на банския ми потъмня. Мокро и лепкаво. В първия момент си помислих, че съм се изпуснала, но съзнавах, че не е това. По вътрешната страна на бедрата ми се стичаше кафеникаво-червеникава слуз. Поредната прерязваща болка ме накара да изстена. Уплаших се. Заплаках. Чувствах се изгубена и безкрайно сама. Нямах представа какво се случва с мен, но със сигурност беше нещо ужасно — сигурно щях да умра! А може би не беше смъртоносна, а адски срамна болест. Така или иначе щях да умра — от болки или от срам! Огледах се — слава богу, наоколо нямаше никакво движение. Имах нужда някой да ме успокои, да ми каже какво става с мен, да ме увери, че няма страшно, че това е нещо нормално, че не съм чудовище… Със сетни сили се добрах до бунгалото. След нажежения пясък дъските на верандата ми се сториха хладни. През открехнатия прозорец на нашата стая се чуваше приглушено шумолене и острото проскърцване на пружината на татковото легло. Доближих и се заслушах, различих пъшкане и тихи стенания. Засенчих очи и надникнах в стаята. Някой вътре рязко се раздвижи, чу се трополене. Отдръпнах се стъписана, в следващия момент фигурата на баща ми запълни рамката на прозореца.
«Какво, по дяволите, правиш? Няма ли врата за теб!» Той се отдръпна, мернах другарката Продева да си оправя блузката, седнала на моето легло. Едва я познах без червило.
Секретът на вратата изщрака, баща ми се втурна в коридора, но видя кръвта по краката ми и се спря нерешително. Изглеждаше изумен. Изтичах в банята, седнах на порцелановата тоалетна, захлупих лице в шепи и захлипах. Исках да изчезна от света или поне мама да е тук. Зад вратата настана суматоха, някой опита рязко да я отвори, но райберът удържа.
«Коле, на дъщеря ти ѝ е дошъл мензисът — плътният шепот се промуши през процепа. — Спокойно, аз ще се заема с това. Жени сме все пак! А ти ни донеси по една оранжада.»
Малко по-късно бях в леглото си, с огромно парче лигнин между краката и бутилка недокосната оранжада на нощното шкафче. Чувствах се изтощена, унизена и отчаяна. Не знаех някоя от приятелките ми да е преживяла подобно нещо! Искаше ми се да убия майка си, която нищо, ама нищичко не ми бе казала… Отгоре на всичко се появи дребният, стоеше на вратата и ме гледаше мълчаливо, все едно бях рядко животно в зоопарка. Сигурно се страхуваше да не го ухапя.
«Мама каза, че си болна.» Обърнах се към стената, свих се на кълбо под чаршафосаното одеяло и затворих очи. «Няма да ходя на вечеря, не е хубаво да си сама. Искаш ли да си говорим?»
«Махай се!»
«Добре, ще си чета в стаята, няма да затварям вратите.»
«Нали не ходиш още на училище, откъде знаеш да четеш?»