«Баба ме научи. Мама и татко все нямат време. Искаш ли да ти почета?»
«Не, остави ме.»
«Добре.»
«Благодаря ти.» Постепенно се унесох, сигурно от розовото хапче на Нора. «Той е добро момче — помислих си. — И тя не е лоша жена, нищо че сега са с татко на вечеря. И сигурно танцуват, както всяка вечер тук.»
До онова море не бях виждала баща си да танцува. По принцип моето възпитание беше строго, от мен винаги се е изисквало да бъде за пример — дете на партийна секретарка във външнотърговска фирма и уважаван служител в модерен социалистически завод. «Това не се прави!», «Така правят невъзпитаните деца», «Какво ще кажат другите?», «Дръж се прилично!». Родителите ми, в интерес на истината, не само изискваха, а ми даваха и личен пример. Самите те се държаха подобаващо — прилично, по правилата, без грам спонтанност. Не си спомням да са се забавлявали, да са танцували, прегръщали или целували. Не и пред мен. Нямах представа, че е естествено възрастните да се държат по подобен начин, особено женените. Такива глезотии нямаше в нашето семейство, а къде другаде да ги видя, като живеехме затворено? Отсъстваха и в книгите, които четях — предимно приказки или разкази за героичните постъпки на видни люде и деца — ятачета на партизаните. Но ти също си живял в този период. Помниш ли какво даваха по първа и втора програма на телевизията?
— Постиженията на държавата в битката ѝ за построяването на социализма. Водена от единствената Партия любима, майка и закрилница. Игрални филми от архива на «Мосфилм».
— Точно така. Бузести момичета и младежи е каскети строят язовирни стени и железопътни магистрали, пеейки бодро маршове в прослава на съветския народ. А в редките случаи на нещо истинско, като да речем «Анна Каренина», строг чичко предварително обясняваше какво е искал да каже режисьорът и как филмът целѝ да разобличи разложения морал на руското дворянско общество… Онази нощ колкото и да бях ядосана на татко, че не е до мен, бързо се унесох и спах непробудно чак до сутринта. Дори не бях разбрала кой е сменил лигнините между краката ми, нито кога. Явно в малките часове на нощта. В другите вечери ни прибираха с Яворчо в единайсет, но аз бях сигурна, че малко след като заспим, баща ми и майка му се връщаха в ресторанта за проклетите танци. На другата сутрин кървенето почти бе спряло, но Нора не разреши на татко да ме пусне на плаж. Останахме всички на верандата, ние с нея си четяхме, баща ми играеше шах с малкия гений. По сумтенето му познавах кога нещата не се развиват в негова полза, усещах раздразнението му въпреки похвалите, които сипеше. Това ми е най-яркият спомен от онова море — баща ми забавлява нечие чуждо дете. Вечерта настоях да се обадим на мама, висяхме в претъпканата поща повече от два часа и баща ми адски се изнерви. Шест кабини, вратите им отворени, всички крещят, за да бъдат чути. Вече си мислех, че са ни забравили, но не:
«София на втора. Елена Славкова.»
Баща ми ме придружи до спарената кабина, но отказа да влезе. Мушнах се вътре и затворих вратата. Почувствах се като в пещ — едвам дишах. Казах на мама какво ми се е случило:
«Мамо, прокървих…»
«Какво, ударила ли си се?»
«Не, бе, не…»
«Да не сте си играли на онази игра с ножките…»
«Бе, мамо, какви ножки, нали съм момиче!»
«Дай ми баща ти.»
Повиках го при мен в кабината, влезе, но остави вратата отворена. След малко гласът му прогърмя и надвика какофоничната глъчка:
«Мензис, бе. На дъщеря ти ѝ дойде мензисът.» Целият салон притихна и всички се втренчиха в мен. «Не се притеснявай, другарката Продева е в нашето бунгало със сина си…»
На другата сутрин Яворчо и майка му си бяха заминали, по мои изчисления — три дни предсрочно. Мама пристигна с вечерния влак, ходихме с колата да я посрещнем на Бургаската гара. Тези три дни преминаха спокойно, прекалено спокойно — в пълно мълчание. Майка ми си пазеше силите за следващата почивка, когато щяхме да сме на неин терен. Там тя се развихри с пълната си мощ. Нямам много спомени, само усещането, че всички нас ни е засмукало торнадо, въртяло ни е на програма «центрофугиране» четиринайсет дни и ни е изплюло пред блока в «Надежда». До тази вечер си мислех, че спомените ми са били надеждно изпрани, но ето че един е оцелял — баща ми се мазни на онова вампирче, а то се хили подигравателно с беззъбата си уста.
Кристина спря да разказва и остана напълно неподвижна, взряна някъде навън през прозореца. Избягваше да поглежда към Бранко, едно — че така ѝ бе по-лесно да говори, второ — повечето хора не обичат да бъдат наблюдавани, докато се хранят.
— Какво стана после? Оправиха ли се нещата? — той я гледаше с интерес, отдавна зарязал лъжицата в полупразната пръстена паница.