Веднъж сънувах, че е станала някаква грешка и професорът ми е баща, но не го знае — бях гледала подобен филм. Това така ми се беше загнездило в ума, че почнах да го разпитвам за жена му, как са живели, защо не са имали деца. Фантазирах си как той рови в старите си записки и открива документи, че съм тяхна дъщеря, дадена за осиновяване — даже нямах идея какви точно трябва да са тези документи, нито успях да изфабрикувам достоверна версия кога, какво и защо. Просто си фантазирах.
Заради него реших — за ужас на нашите — да кандидатствам психология в Софийския. Заявих им го на 8 март, просто така се случи, помня го, защото след скандала обикалях в студа и срещах весели компании от пийнали лелки. Според родителите ми тази специалност беше абсолютна глупост и дори човек да завърши нещо «толкова безсмислено», със сигурност би умрял от глад. Последвалият «семеен разговор» започна с обиди, този път директни и гнусни — курва, държанка, изкусителка на старци… — премина в крясъци от двете страни и завърши с категоричния ми отказ да кандидатствам в Икономическия. Казах нещо от рода на: «Само като си помисля, че трябва уча това, което вие сте учили, и да стана като вас — направо ми се гади!», при което баща ми ме удари. До момента не беше го правил. Събрах един сак с дрехи и напуснах апартамента, на тръгване чух майка ми да плаче, а баща ми да крещи: «Остави я да прави каквото иска! Нека иде при оня опикан старец, ще ми накриви шапката!». Тръшнах вратата и след няколко часа обикаляне в жестокия мартенски студ наистина отидох при професора. Първоначално възнамерявах да се обадя на някоя съученичка, но така и не го направих. Нямах близки приятелки. «Какво ще си помислят хората за мен?!» — тази наследствена отрова циркулираше в кръвта ми, трябваше да минат години, за да спрат гените ми да я произвеждат.
— И остана да живееш при него?
— Това беше ужасно смел ход. Въодушевена от себе си, седнах и написах есе «Свободната воля», с което спечелих второ място на конкурс по философия. Е, професорът ми даде насоките, толкова съм научила от този човек, че всъщност той ме формира като личност. Казваше, че ролята на «свободната воля» е силно преувеличена.
— Докато учех в гимназията, живеех при лелята на баща ми. Дядо ми и баба ми загинали в катастрофа и татко го отгледала Ефросина. Вероятно заради него не се е омъжила. След като завършил металургия, той отишъл да работи в Перник и там се оженил за мама. Уж някой ден да се местят към София, но като съм се родил, 1967-а, им дали служебен апартамент и край. По онова време «Мошино» беше нормален квартал, даскалите в местното училище не си поплюваха — родителите ги бяха упълномощили при нужда да ни бият. Обаче с бой няма как да научиш едно дете на нещо. Влязох в софийската английска без нито един частен урок, но това се случи, защото през лятото приятелите ми си ходеха на село, а аз — в София, при Ефросина, която държеше да ѝ говоря на име, а да не я «бабосвам» и «лельосвам». Колко нещо съм изчел — остъклени шкафове с книги покриваха цели стени в апартамента ѝ. През ваканциите учех повече, отколкото през сроковете. Само дето тя беше френска възпитаничка, а аз френския не го понасях, та наблягахме на математиката и българския.
— Хайде да не се обиждаме на езици.
— А, сега нямам никакви забележки към френския. Като се замисля, българският е най-кофти. Виж колко варианта има за множествено число: клон — клони; крак — крака; стол — столове; трамвай — трамваи. Много столове и много трамваи, но пет стола и два трамвая?! И е пълен с малки гадни частички. Примерно Something happened на Хелър на български е «Нещо се случи». Да не говорим за абсурдите на двойните отрицания. Защо, примерно, nothing happened трябва да е «нищо не се случи», а не «нищо се случи»?
— То затова младото поколение предпочита английския. Но пък и сега се учат масово чужди езици, а едно време езиковите гимназии бяха пълни с връзкари и сноби. При вас как беше?
— В «подготвѐто» нивото на английския автоматично определяше мястото на всеки един по строга йерархическа стълбица. «Хай левълът» на класа се състоеше от няколко души, идващи от чужбина, все деца на «отговорни другари», които контактуваха преди всичко със себеподобните си от другите класове. Повечето се познаваха помежду си, а и даскалите ги толерираха яко. В «ъпер класата» влизаха десетина жертви на амбициозните си родители и безкомпромисната школа на Алианса, «мидълът» бяха прекаралите детството си по читалища и курсове, в общи линии — безсмислено. Няколкото нещастници като мен мигахме уплашено под лавината от думи, които трябваше да се заучават ежедневно. Когато ме приеха, знаех само «гуд морнинг» и «сори». Макар че в края на учебната година и ние проговорихме що-годе, повечето не успяха да се измъкнат от дъното. Между тях имаше адски умни типове, но подгответо им разказа играта — направо им разби психиката. За мой късмет, математичката не даваше прашинка да падне върху мен. Ако не беше тази жена, сигурно щяха да ме изгонят, защото аз, като видях какво се случва, просто теглих една майна на училището по средата на зимата и почнах да наблягам на спорта. Баща ми настояваше за «Левски» — бяха с няколко поредни титли, но аз от малък мразех «Левски», а и «Славия» имаха добра хокейна школа, предишната година изместиха «Металург» от второто място при мъжете. По-големите момчета се оказаха пичове, нещо си ме харесаха и ме приеха страхотно, което предопредели много неща в живота ми. На повечето не им пукаше за такива скучни неща като училище и ако не бяха на тренировка, се мотаеха по Магурата. Познаваха всички, всички ги познаваха, нямаха проблеми да пласират валута. Проблемът беше как да си я набавят. И като ме надушиха, че съм от Английската, почнаха да ме водят по хотелите да дрънчим чужденците директно, а не през ония хиени, пиколата.