— Навремето на Магурата май повечето бяха измамници.
— Така е, дори в сленга се различавахме коренно. Те викаха «врътка» на това да изработят някой балък, а аз — на завъртането на парите. Левове — валута — левове прим. Почти по Маркс. Моята мечта беше да стана професионален измамник, но се оказа, че има рискове. Научих го по трудния начин. Имах един съученик, всъщност единственият ми приятел от гимназията, по принцип беше добро момче, което обикновено означава смотан. За първия учебен ден се появих в двора на 114-о ЕСПУ «Лиляна Димитрова», когато родителите вече се разотиваха. Намерих стаята на подготвителния «в» клас и щях да умра от смях — всичките момчета изглеждаха еднакви в новите си сини униформи и въртяха шии наляво-надясно като щрауси. Аз също се чувствах скован — за първи път носех сако и вратовръзка, но поне яката на ризата ми не беше така впита. Настаних се на най-близкото свободно място до някакъв бабанко:
«Бранимир» — подадох му ръка.
«Стоил. Много ми е приятно.»
«Разкопчай си ризата. Само като те гледам, и се задушавам» — прошепнах и момчето тутакси ме послуша.
Та този Стоил се лепна за мен и постоянно се натискаше да го вкарам в бизнеса с чейнджа. Един ден ми писна и му казах — окей, дай да видим за какво ставаш. Имаше една схема, не съм я измислил аз, ако трябва да съм искрен, но я доразработих. В подлеза на ЦУМ освен с валута се търгуваше с всякакви вносни стоки, най-вече касетофони и дънки. И намирам аз двама балъци, искат дънки. Добре, чакайте да ви събера няколко купувачи и ще ви заведа да си купите от конфискуваните, на пълна далавера. Третият е моят човек, пращам го при ония двамата, все едно и той е купувач. До четвърт час намирам още двама — общо петима клиенти, четирима реални и една «калинка». Обяснявам им, че в Съдебната палата има склад за конфискувани по митниците стоки, които по принцип се изгарят, но… Но в момента има само три марки дънки — Raffle, Wrangler, Levi’s. То това се търсеше, другото беше екзотика. И ги водя в сградата на палатата, на третия етаж, на вратата на аварийното стълбище съм сложил табела «СКЛАД» — истинска, бяхме я свили не помня откъде, но помня, че доста обикаляхме, докато я намерим. Сядат на пейката на десетина метра от «склада» — пейките бяха дървени, с извити крака и подлакътници, изящна работа — сигурно отпреди социализма.
— Виждала съм такива по гарите.
— Да, но тия в Съдебната бяха още по. Та сядат те, аз вадя листче и питам кой какви дънки иска, марка и номер. И си записвам. След това влизам за малко през онази врата, връщам се и казвам окей, имат номерата. Давайте парите и ви ги нося до две минути. Обаче балъците се гушат и не смеят, аз ги оставям да мислят и влизам пак в склада. Да знаещ при такива врътки трябва да се изпипват детайлите. Вратата на «склада» се отваря в посока аварийното стълбище, това е по пожарни норми — монтирал съм ѝ райбер. Имах една AIWA — бях записал цяла касетка шум от едно машинописно бюро, тракане на машини и подвиквания на висок глас. При първото влизане вземам касетофона от скривалището му под стълбите в мазето и го качвам горе, при второто влизане го пускам и чакам. Балъците се колебаят, страхуват се. По някое време «калинката» ги води до вратата да проверят какво се случва зад нея и всички чуват звука от касетофона, никой не се замисля каква е тази буйна дейност в митнически склад. Той чука, аз излизам, няма да се занимавам с вас — който иска дънки, да дава парите. Моят човек дава — петдесет лева, при «нормална» цена от шейсет и пет до осемдесет. След две минутки излизам с дънки, каквито търси. Бяхме намерили едни Wrangler — убиец, само дето са малък номер. Той ги отваря и вика — леле, брат ми ще умре от кеф, днес прави четиринайсет. Стиска ми ръката и си заминава. Айде, викам, не ми губете времето, бъркайте се за мангизите. И ония дават — и четиримата. Скривам се зад вратата, пускам райбера, грабвам касетофона и хуквам. Докато сляза до долу, онези горе вече блъскат.