— Буч Касиди и Сънданс Кид — Кристина се засмя. — Обожавам и Робърт Редфорд, и Пол Нюман.
— И аз, но се колебаехме между тях и двойката Белмондо — Ален Делон.
— Франсоа и Рош! «Борсалино».
— Бранимир Бонев и Стоил Стоев.
— Колко съм плакала…
— И аз — за Франсоа. За Буч и Сънданс не — според една легенда не са застреляни от боливийските войници, ами се завръщат в Америка под чужди имена.
— Ха, за пръв път чувам. Филмите ли те провокираха да мечтаеш да си бандит или нещо друго?
— Не съм си мечтал да съм бандит. Просто не исках да съм обикновен. И аз като теб имам онова море. Даже не помня в кой курорт сме били, но първата вечер се разхождахме по централната улица и стигнахме до градинка с люлки. Повечето бяха изпочупени и до единствената здрава се виеше опашка от деца и родители. Останахме с татко да чакаме и тъкмо дойде нашият ред, се появи някакъв нахалник с момиче горе-долу на моята възраст и ни изпревариха. Онзи залюля дъщеря си, тя ми се изплези, а баща ми стоеше безмълвен. Другите родители се развикаха, но татко каза, че човекът му е приятел и ние му отстъпваме реда си. Тръгнахме си, а когато мама ме попита как са люлките, татко побърза да отговори от мое име, че много ми е харесало. На другия ден той настояваше отново да отидем в градинката, а аз се разревах.
Кристина намести плетената на една кука покривка върху плота на раклата.
— Разприказвахме се, а имам сумати домакинска работа…
Кристина настоя да се вдигна от леглото за вечеря, а след това успя да ме придума да се поразтъпчем из селото. Доброто кръвообращение помагало за общото възстановяване. Движехме се бавно надолу към църквата, но при всяко вдишване ме боляха гърдите и от време на време се налагаше да спираме. Бях отхвърлил категорично предложението ѝ за помощ, но по някое време се облегнах на ръката ѝ и се удивих колко сила се криеше в нея. Въпреки силните болки, които изпитвах при всяко движение, от случайния допир на ръцете ни отново почувствах възбуда и вървях леко извърнат встрани, надявайки се тя да не забележи.
— Да не вдигаш щанги? В страхотна форма си! — възхитих се.
— Йогата. Трябва да те запаля и теб. Като дете тренирах художествена гимнастика, нали ти казах. В гимназията прекъснах, но въпреки това бях звездата в отбора на Софийския университет. А с йога се занимавам от доста години, даже водя курсове. А с твоя хокей какво стана?
— Последната година в гимназията играех в мъжкия отбор на «Славия» и искаха да ме вземат в спортната рота, но имах няколко издънки и нямаше как да стане по канален ред. Пратиха ме в Строителни войски и уж да ме изтеглят след клетвата, обаче — не.
— Какви издънки?
Бях настоял пред момчетата от «Славия» да включат и Стоил в далаверата, но те отказаха и тогава ги зарязах. По-късно минах под крилото на един от легендарните чейнджаджии — Любо Капитански, бивш републикански шампион по бокс. Той не се занимаваше с кокошкарски работи, а според слуховете имал зад гърба си супермощен «играч» от комунистическата върхушка, който му осигурявал неограничено количество валута. Малко преди това негов близък човек се опитал да го натопи и след този случай той не работеше с приятели, а със «служители» и с всеки поотделно уточняваше задачите за деня. Срещахме се в сладкарницата в подлеза на ЦУМ, където аматьорите от Магурата не припарваха. Бях измислил процедура, която — както се оказа години по-късно — много напомняше за пласьорите на наркотици в големите европейски градове. За нея ми трябваше втори човек и така опрях до Стоил, който отдавна се натискаше. Двамата си имахме пълно доверие — изумително за тези среди. Аз бях фронтменът на тандема — контактувах с «боса» и с потенциалните клиенти, договарях сделките, а той се грижеше за появата на парите в точното време на точното място. Няколко пъти куките успяха да ме пипнат с валута, всеки път по един и същи начин — постановка с фалшиви клиенти. Стоил така и не влезе в полезрението им, което си беше признание за ефективността на системата ни. Преди да ни вземат в казармата, си обещахме, че след две години ще продължим заедно и ще работим за себе си. Кандидатствахме във ВИФ и ни приеха. С подготовката си от Английската можехме да влезем в най-престижни специалности на елитните университети, но ние не се нуждаехме от знания и дипломи, а от свободно време.