— Какви издънки? — повтори въпроса си Кристина. — Защо не те взеха в спортната рота?
— Няколко пъти ме хващаха с валута… явно заради това ме бяха отрязали. Осемдесет и пета, шеста — все още държаха здраво. В казармата е голям стрес и ако не си перде — направо е страшно. Предишната седмица съм правил врътки в подлеза на ЦУМ, а на следващата — на плаца в поделението в Дупница — «старите пушки» ми мучат:
«Абе, бомбе, верно ли в София кенефите са ви вътре в къщите?»
«Тъй верно.»
«Ебаси хигиената!»
— Наистина ли? Това е соцреализъм!
— Не, натурализъм. Соцреализмът дойде по късно. На месец служба искаха да ме правят писар — май нямаше друг, който да може да пише, — но аз отказах. Капитанът, крив македонец, вика:
«Ти на мене подиграваш ли ми се?!»
«Защо да ви се подигравам, другарю капитан, да пиша — мога, искам да се науча да зидам и да слагам плочки.»
— Е, това вече е соцреализъм.
— Не, това е сюрреализъм, соцреализмът се случи година по-късно, когато ме «изтеглиха» в София. Като дойде писмото от щаба на Строителни войски, капитанът каза да си събера багажа и да му се явя:
«Нали уж не искаше да ставаш писар, а те дърпат в щаба? Ти на мене подиграваш ли ми се?»
«Съвсем не, другарю капитан. Викат ме в «Славия» да играя хокей» — успокоявам го аз.
«Ти на мене подиграваш ли ми се?!» — блещи се оня, а аз изревавам.
«Тъй вярно, другарю капитан!»
Хвана ме за реверите — бях се пременил в парадната униформа, нали ще пътувам, — трепери като маларичен и крещи:
«Момченце, лайно такова, ще те изям, бе!»
Кристина разтегна устни в усмивка и аз обнадежден продължих:
— Тъпото копеле ме видя след половин година и остана като гръмнат — клише, но е абсолютно точно. Спря се насред подлеза, направо замръзна — със зяпнала уста и ококорени очи. Съжалих го и го подминах, все едно не го познавам. Ако го бях поздравил по име, със сигурност щеше да умре на място.
— Защо? — в гласа ѝ се промъкна недоверчива нотка. — Уредил си се да те уволнят по болест и си бил с коса до раменете?
— Не, бях на служба, но с нормална коса и облечен цивилно. В подлеза на ЦУМ.
— Бил си тайна военна полиция?
— Не, бях си все още трудовак. Шефът на най-голямото софийско поделение уредил да ме преместят от Дупница в София, за да бръмча за негова сметка.
— В смисъл?!
— Пак чейндж, но работех за него. Той искаше да му се отчитам за всяка стотинка, но аз му се изсмях и се договорихме да играем партия. От мен врътките, от него протекцията пред куките. Поделението строеше вилите на всички партийни величия и шефове в МВР.
— Е, това вече е соцреализъм! — Кристина се смееше с глас.
— А може би абсурдизъм, което е едно и също.
— Ти си бил професионалист още от ученик. Човек не може да избяга от съдбата си.
«Статията…» — помислих си.
— Нали ти казах за онова предаване по телевизията. Доколкото си спомням, водещата спомена, че си финансист. Икономическия ли си завършил?
— Да, но първо ВИФ.
— Е, то оттам са повечето финансисти. ВИФ — Висш Институт за Финанси — намигна ми. — Дори го направиха Академия.
— Академия стана деветдесет и пета, две години след мен. Аз го започнах точно преди 10 ноември. Но наистина се занимавах основно с финанси, докато учех. Със Стоил въртяхме чейндж главно по морето, още не бяха се появили официалните обменни бюра. Пък и след това.
— Комплициран бизнес. По едно време хората бяха пропищели от вас.
— Винаги има печеливши и такива, които се самоопределят като губещи. Такъв е животът. Приемаме, че в животинския свят съществуват хищници и тревопасни, а корим хората за това, което са.
— Тарикати и балъци? Насилници и жертви?
— Аз лично предпочитам да деля хората на професионалисти и аматьори. Виж — в една сделка, или в едни отношения, има две страни. Професионалистите правят така, че и двете страни да са доволни. При аматьорите поне едната страна е недоволна, а най-често — и двете.
Притихналото село се гушеше в дрезгавината на настъпващата вечер. Църковният двор пустееше.
— По това време на денонощието не е отворено, тъй като в тъмното кръчмарят не вижда кой влиза и излиза — обясни Кристина, докато ровичкаше в ниша на дувара. — Обаче аз съм член на настоятелството и дарител — извади връзка ключове — и съм посветена.
— Вярваща ли си?
— Дълъг разговор. Да кажем, че да. А ти?
— Не зная. Преди катастрофата с Ивета не сме се питали вярващи ли сме или не, а в църква влизахме само по празници. Може би поколението ни е такова. Мен ме кръстиха на осем. Попът ме накара да стъпя бос в леген с вода, а след това ми вика: «Ти да не мислиш, моето момче, че там някъде горе седи брадат старец и съди хората? Господ не съществува, Господ е вярата в доброто». Дотам бяха докарали работата комунистите, да не смеят отците да кажат, че има Господ. След катастрофата, понеже съпругата ми не искаше да вижда никого и се налагаше аз да обяснявам на приятелите ни състоянието на дъщеря ни, всички до един ме съветваха да се уповаваме на Бога! И даваха препоръки от личен опит за църкви, икони, свети места, извори… Дали обаче повечето хора не изповядат форма на християнство, базирано не на вярата, а на страха и суеверието, както твърдеше един монах от Гложенския манастир?