Разликата е, че ние го осъзнаваме. Поне аз…
— И се върнахте на Гнева.
— Всъщност аз вече бях минал през гнева и «Защо точно Рая, Господи?». Но Ивета въобще не си даде труда да се занимава с Господ — Той ни е обърнал гръб, значи и ние ще му обърнем гръб. Просто отрече съществуването му. По-лесно е, отколкото да си зададеш въпроса дали самият ти нямаш грях, който е трябвало да бъде изкупен от детето ти? Това, което не получихме от Господ, ще го получим от медицината.
— Тоест нова фаза на Договаряне, но този път — е науката.
— Да, със съответното ѝ обожествяване. Болницата в Шеба е най-добрата в света! Професор Ной — какво съвпадение на имената — е най-великият! Намираме връзка е него и заминаваме за Тел Авив. След два месеца си даваме сметка, че няма никакъв напредък и никаква гаранция за такъв. Не само за бърз, но и за какъвто и да е напредък, когато и да било. Никакви гаранции! И изведнъж се изправяме пред пълна безизходица. Всъщност на този етап аз съм отпаднал от «ние», защото съм си позволил да посетя Божи гроб и да не споделям страстта по охулване на Господ.
— И пътищата ви е Ивета се разделят — ти галопираш към следващата фаза, а тя се връща обратно и намира нов кумир.
— Според мен тя също премина през Депресията, но за много кратко. Вечерта, когато се прибрах от Божи гроб, я заварих легнала по гръб и дълбоко заспала, е отворени очи. Тогава си помислих, че е вследствие на изтощението, но преди няколко седмици тя ми призна, че е била на дъното на страхотна депресия — промърморих сконфузено. — Счела е моето отиване до Божи гроб за своеобразно изоставяне и е изпаднала в ступор. Тя е имала подобно преживяване в детството. И на сутринта я събудих и тя вече беше нов човек.
— Или нов Бог. Възкръснал от пепелта като птицата Феникс. Бранимире — Кристина сложи ръка на коляното ми, — съпругата ти е забележителен човек, тя никога няма да стигне до Приемане. Но това е и проклятие, защото няма да може да приеме и себе си, и теб. Не искам да мисля какво може да последва, ако се почувства изоставена и от Рая.
«Махни си ръката, махни си ръката}»
— Ставаме ли? — попита ме.
— Не! — почти извиках, стреснат от случайното двусмислие в думите ѝ.
После се сетих, че вече е почти тъмно и се успокоих.
Тръгнахме обратно към къщата и аз я попитах ходила ли е в Гложенския манастир.
— Там водя всичките си гости от чужбина. Прилича на Атонските, виждала съм ги откъм морето — обясни ми Кристина.
— Има един монах — горе-долу на моята възраст, — който е бил физик и…
— Зная за кого говориш. Името му е Михаил, живеехме в един блок и бяхме съученици в началното училище. Светът е малък и миналото те дебне отвсякъде.
— Да не ти е бил гадже?
— Не. Аз бях от Френската — нямаше как да ходя с момче от НПМГ, та дори да е училищният гений. Имаше си някаква мацка, голяма любов, но тя замина да учи в Щатите и го заряза. Доколкото знам, Мишо я е влачил през всичките години в гимназията, дори ѝ помогнал за тестовете за чужбина.
— А той защо не е заминал, като е бил толкова умен?
— Заради езика. Тогава нямаше езикови паралелки, а колко ще научиш за два часа седмично? Записа физика в Софийския и докато завърши, научи английски перфектно, но защо не замина някъде на Запад — нямам идея. Отиде в Дубна.
— Как е стигнал до монашеството?
— Не сме говорили. Виждали сме се няколко пъти в манастира, но само се поздравяваме. Може би имат забрана за контакти с жени, не зная.
— Този мъж силно ме впечатли. Внушава доверие.
— И смирение, и святост — добави Кристина. — Има нещо «благо» в цялото му излъчване и държане.
— И се усмихва, все едно знае някаква огромна тайна.
Изтощен от разходката, Бранимир заспа бързо. Кристина се засмя, като се сети как по-рано вечерта я харесваше като жена, колкото и да се опитваше да го скрие. Тя легна на миндера, пъхна ножа под възглавницата си. Дълго се въртя, премисляйки разказаното от Бранко и случилото се преднината нощ. Затвори очи и в главата ѝ се занизаха спомените от една от най-кошмарните нощи в живота ѝ.
По коридора среща две момичета от нощния персонал, с пребледнели лица и ужасени очи. Нови са, не са виждали зрелищните изпълнения на «любимата» ѝ луда. Този път е откраднала нож от кухнята и се е барикадирала зад дивана в дневната, главата ѝ стърчи над облегалката, а гримасата ѝ е застинала някъде между болката и екстаза. Кристина остава известно време до вратата и след като вече е част от пейзажа, започва да пристъпя напред — крачка по крачка, — толкова бавно, че дори да беше тъмно, сензорите на осветлението не биха я засекли. Усеща как потта се стича на вадички по гърба ѝ, напук на минусовите температури. Някой умник е отворил прозорците, все едно студът би могъл да охлади лудостта на младата жена и би я накарал да захвърли ножа и да се прибере в стаята си.