— Той и Фройд чак в последните години на живота си е добавил «инстинкта към смъртта» към базовите инстинкти.
— Човек трябва да внимава с какви научни теории се забърква — поклати глава Бранко. — Чел съм, че Фройд умира в страшни мъки от рак на устата и е представлявал ужасяваща гледка — с прояден език, гангренозни рани по лицето, почернели страни.
— Самоубил се е — поискал е да му бият смъртоносна доза морфин. Лесно е да пожелаеш смъртта, ако си стар или болен.
— Умирам от страх, умирам от смях, умирам от срам, умирам от скука, умирам от кеф, умирам от яд, умирам от болка, умирам от рак, умирам от завист, умирам от гъдел… В тази връзка — значи Фройд не е зачитал правото на Господ да разполага с живота му.
— За Фройд — обясни Кристина — религията е масова невроза. Обсесивно социално състояние. От цялата шайка психолози май само трима са били на страната на религията — Юнг, Маслоу и Виктор Франкъл. Чувал ли си за Франкъл? Неговият метод се нарича «логотерапия».
— Да не би да съществува форма на лечебна логорея? Вид изповед?
— «Логос» има много значения. Другото значение на «логос» е «смисъл». Франкъл е евреин и е преминал — макар и за кратко — през Аушвиц, който е бил от специалните места за унищожение. От всички лагери — двайсет и няколко официално признати — са оцелели по-малко от три процента от хората, а в тези с «комини» шансът е бил почти нулев. За негов късмет го местят в Кауферинг и Тюркхайм, за които се знае много малко, но по принцип са били трудови лагери, и там Франкъл се убеждава, че оцеляват тези, които имат силна мотивация и намират смисъл да останат живи. Надеждата не си отива последна, след нея остава смисълът.
— Не мога да го проумея как, ако си загубил надежда за оцеляване, намираш смисъл да живееш?
— След войната Франкъл написва роман бестселър — Щовекът в търсене на смисъл“. В него пише, че огромната разлика между затвор и концлагер не е в нечовешките условия, а в неопределения срок на престой и убеждението, че никога повече няма да бъдеш свободен. За какво да живееш — само за да се мъчиш?! И в такава ситуация много от хората се предават, но не всички. Трябва да прочетеш този роман — късичък е, написан е на прима виста — за девет дни. До смъртта на Франкъл през деветдесет и втора е четен от десетки милиони хора по света, а в Щатите е считан за едно от десетте най-влиятелни произведения. Но все пак е литература, а не документалистика — докато го четеш, ти се струва, че става дума за години престой по лагерите, а не за пет-шест месеца. Което не променя значението му де. На теб коя ти е любимата книга?
— „Нещо се случи“ на Джоузеф Хелър.
— Така ли? А не „Параграф 22“? Всички мъже са луди по „Параграфа“.
— Е, да. В гимназията го учехме по английска литература и оттам се запалих по Хелър. Дълго време считах Catch 22 за най-големия връх. Не ми го побира главата как същият този човек е написал Something Happened — гениална е по коренно различен начин. Открих я много по-късно и е годините все по-плътно се усещам „в обувките“ на Боб Слоукъм. Не познавам друг, който да я е дочел докрай, а на мен ми е настолна книга. Наистина любима.
— „Умирам от любов“ — прошепна Кристина, докато разглеждаше ноктите на ръцете си.
— Винаги изпускаме най-очевадното — подсмихна се Бранимир. — В случая сме оправдани — не ни е до умиране. Странното е, че няма израз „умирам от глупост“.
— Не е случайно — тя се засмя, — все пак животът трябва да продължи.
Известно време крачеха един до друг, унесени в мислите си.
— Понякога човек насочва собствения си стремеж към смъртта навътре, а понякога — гласът ѝ заглъхна — навън, под формата на агресия, жестокост и стремеж към разрушение.
— Мисля си, че в понякога човек изпада в плен на тъмната си страна. Просто за момент превърташ… И не можеш да контролираш порива към насилие. Като Майкъл Дъглас в „Пропадане“. Амок.
Кристина му хвърли бърз поглед — той себе си ли има предвид или нея?!
— Състоянието на амок не е внезапно, обикновено има латентен период, най-често човек се е чувствал дълго време фрустриран — тя забави крачка. — Така беше и във филма — ако си спомням добре, героят криеше от семейството си, че е уволнен. Но в неговия случай агресията не беше насочена към невинни и не беше предварително планирана. При класическите случаи на амок имаме грижовна подготовка на акта, но жертвите са случайни. Ако имаш предвид моите действия в онази нощ — тя спря, обърна се към спътника си и се взря в очите му, — то става дума за отбранителна агресия.
— Става дума за мен — Бранко не издържа на погледа ѝ и отмести очи встрани. — Никога преди не съм усещал толкова силно желание да нараня човек. Бях готов да… го убия.