— И така — е два куфара и един сак отново цъфнах при професора. За разлика от първото си появяване, сега имах два куфара повече. Мъжът ми не си направи труда да ме потърси, а прекрасно знаеше къде съм. След месец заминах за Швейцария.
По някое време Кристина се сети, че му е разказвала за случката е живата статуя на „Сергелс Торг“, уж станала е нейна позната. Извърна глава към Бранимир, за да му каже, че ето, сега е по-откровена, но той беше задрямал. Тя затвори очи и също се унесе.
Събудиха се по тъмно, направиха си кафе и седнаха на верандата. Краката им висяха в празното пространство над калдъръмената улица, излъчваща поетата през деня топлина. По ясното небе грееха милион звезди, почти пълна, луната бе спряла ниско над Гяур баир.
— Дойде време за Гяур баир — погледна го многозначително. Бранко кимна.
„Навремето от другата страна на баира, над Врабево, имало десетина къщи на няколко рода българи, бежанци от друго място. Долу били повечето турски села, с които тези горе нямали много-много вземане-даване. Женели се помежду си, но един ден старейшината ги събрал и казал, че от тук нататък който иска булка, трябва да си доведе от другаде. Обаче как да стане, като младите били толкова смотани, че не си били подавали носа навън от махалата. Най-напред бил на старейшината синът — Момчил — и баща му започнал да го води със себе си, за да сменят кожи за жито, но младежът не смеел да погледне мома и накрая го оставил ратай на богат турчин във Врабево, белким се поочупи. Ха тая година, ха следващата — момъкът така и не намерил мома по сърце. Накрая баща му се вбесил и казал да се прибира, то се видяло, че няма да дочака внуци. И Момчил признал, че е харесал дъщерята на агата на Врабево — бил я видял веднъж ли, дваж ли, ходила била на гости на неговата господарка. Нечувано — българин да пожелае туркиня! Само да го надушат, и ще попилеят и него, и махалата, и всичко. Младият вика на баща си — ти ако не смееш, аз ще ида да я искам. И старецът си рекъл, че по-добре той да отнесе гнева на агата, отколкото синът му, и отишъл. Заварил турчина на голям кеф, с приятели около софрата. Какво те води насам? Хъката-мъката — синът ми иска щерка ти… Онзи така се засмял, че се задавил. Другите турци наскачали, хванали се за ножовете, но агата ги спрял. Ма кой си ти, бе, кой е синът ти, откъде сте — разпитвал и все повече го карало на веселба. Накрая рекъл — знам ги колибите, утре ще доведа щерката, само едно условие имам — синът ти на гръб да я качи на баира, аз ще ги чакам горе на върха — да им дам благословия. Успее ли — халал му булка. Ако не — ще вземе нашата вяра и ще ми е ратай без заплата десет години. Утре по икиндия. Ако се уплаши и се скрие, ти ще ми слугуваш десет години, да знаеш. Айде бягай сега.“
Кристина отпи от кафето и се усмихна:
— Интересно ли ти е?
— Разказваш, сякаш си била там.
— Може и да съм била. Понякога човек има пробиви от предишни прераждания. Дежавю.
— Дежавюто не вървеше ли е любов от пръв поглед?
— Така де.
„През нощта, за зла участ, се изсипал пороен дъжд. На другия ден слънцето не се показало от облаците и земята не могла да изсъхне. Каруците едва изгазили калта до махалата. Цялото население на Врабево се изсипало на колибите, със зурните му и пискуните, както се полага на такъв повод. Наконтена е нови атлазени одежди, лицето ѝ скрито под фереджето, само босите крака на туркинчето се виждат. Старейшината се смаял — не била чиста работата. Добре че не била някоя дебелана, ама какво са намислили? Агата пита сина му: Ти ли си кандидат-женихът? Аз съм. Ти нали знаеш какво сме се разбрали е тейко ти? Знам. А нали знаеш, че аз не съм кой да е и няма да проводя дъщеря си без зестра? Момчил отговорил, че не иска зестра, момата стигала. Е, аз ти я давам както е редът, пък ти после ще върнеш зестрата, щом не ти трябва. Ето ти я момата, ей сега ще добавим зестрата, грабвай я на гръб и нагоре по баира. Ако я качиш, без кракът ѝ да е стъпвал на земята — твоя е. И турчинът отворил резбовано сандъче и започнал да слага на врата на дъщеря си нанизи е алтъни. Наниз след наниз. Старейшината прехапал устни — е такъв товар и муле би се озорило по баира, а за човек — абсурд! Че и каквото било хлъзгаво… отиде зян момчето! Туркинчето било плакало цяла нощ на майка си, на гяур ще я дават! Но не смеело да шукне пред баща си. По някое време агата видял, че се олюлява — едвам стои на краката си под тежестта на златото. Айде, момче! Ще те чакам горе, два са’ата време имаш. И тръгнал по баира, доволен от сеира.“