— Всичко наред ли е? — Стоил изглеждаше загрижен.
— Да, защо да не е?
— Чия е тази щайга?
— Опелът сдаде. Не е щайга, а „Лексус“.
— Добре поне, че е с търновска регистрация. Няма да те питам къде го намери, както и какво е това по лицето ти, че сигурно ще се ядосам.
— Това някакъв цех ли е? — Настаних се на дясната седалка до Стоил. Бяхме паркирали зад изоставена сграда на десетина метра от пътя. След село Горна Росица карахме на запад двайсетина минути, минахме през някаква махала и покрай десетина къщи, наредени край пътя.
— Мястото е избрано специално. Нашият човек е наблизо и няма как да развие висока скорост, докато стигне дотук, а и малко по-надолу е завой. Скрити сме от пътя и отбивката е асфалтирана, което би било адски важно, ако валеше дъжд. Виждаш ли жълтия навес? — Кимнах. — Било е действаща автобусна спирка, когато цехът е бачкал. Никой няма да обърне внимание на човек, чакащ на спирка, докато мъж, криещ се в храстите, със сигурност буди тревога.
— Иначе всичко готово ли е?
— Ти готов ли си? Другото не го мисли — Стоил изглеждаше напълно спокоен.
— Готов съм, щом съм тук. Колкото повече размишлявам по случая, толкова по-чудно ми е по чия свирка играя в момента. На жена ми, на приятелите ми, на Стария… или го давам акапелно? Ти как мислиш?
— Важно е ти какво мислиш? — Приятелят ми ме изгледа с любопитство.
— Че съм марионетка, при това от тези, дето си въобразяват, че се движат на собствен ход. Според някои хора ролята на „свободната воля“ е надценена, но все пак не е излишно да знам кой е режисьорът?
— И двамата добре знаем кой е. Имаш лично послание от него. Помоли да ти предам, че се гордее с теб и с избора, който е направил преди години. Точно човек като теб — умен, решителен, мъж на място — е нужен на холдинга в този труден момент.
— Да ти преведа ли на нормален език какво значи това? — Смръщих се. — Само се чудя защо е толкова важно да отмъстим на младия Котраков? Дали целта не е да изтръгнем сърцето на баща му? Доколкото знам, преди време политическите приятели на Стария ползваха циганските кланове по избори, да не са се разминали нещо?
— Стария обича Рая и Филип като свои деца… — каза сухо Стоил.
— Не ми се вярва да е само това. В някаква друга игра сме. Чувствам се като мишок пред капан.
— Е, аз просто държа отворена вратата на капана, а ти решаваш дали ще влезеш. Парчето сиренце, трябва да признаем, е доста примамливо — Стоил запали цигара. — И миризливо.
— Нали ги беше отказал?
— Видя ли аудито? В един двор, вдясно от пътя. Завито е черга да не го серат кокошките.
— Не, не съм обърнал внимание.
— Ето ти това — сложи дистанционно за кола в ръката ми. — Заставаш под навеса, изчакваш да мине аудито и щом му видиш стоповете, натискаш бутон „2“.
— Няма ли опасност… ако кара бавно… — Представих си как взривната вълна се връща назад.
— Няма страшно, стига Кристалинчо да не спре. Предвидени са няколко секунди закъснение. Стой плътно до страничната преграда, по-добре да не те вижда.
Стоил извади телефон и набра предварително запаметен номер. Чу се мъжко сумтене:
— Кой?
— Събуди го твоя човек и му кажи, че идваме да го арестуваме.
— А…?
— Да изчезва, вече сме на Горна Росица!
— Ъхь, добре…
— Ще се хване ли? — попитах шепнешком.
— Надявам се да зацепи какво му казвам. Най-малкото — ще предаде думите ми точно. Апаратът в ръката му иззвъня, той вдигна и се разкрещя:
— Разкарай се оттам бе, идиот. Някой от вашите хора те е издънил, с нас има и жандармерия. Вече влизаме в Горна Росица!
Затвори.
— Ей това циганите, ако не им крещиш, хич няма да те разберат — загаси цигарата. — Отивай, ей сега аудито ще изреве.
— Добре. Натискам „2“ — скочих от джипа му.
— Като му видиш стоповете. Да не го изпуснеш, че ако се наложи да го гоним…
Видях аудито да идва, беше на около триста метра. Дистанционното лежеше в дланта ми.
В миговете преди смъртта, казват, животът на човек минавал като на кино пред очите му. Това само за жертвата ли важи или и за убиеца? Убиец! Защо ли не мисля за себе си като за „отмъстител“?! Защото не се чувствам герой… Защо не се чувствам герой? Но аз не съм и убиец. Не съм ли? Какво правя тук, какво искам да направя със себе си?! Аз ли съм този мъж, скрит в засада, готов да отнеме това, което не е дал. Което никой на този свят не може да даде. Щом Бог ни позволява да отнемем това, което само той може да даде, не означава ли, че понякога е необходимо да…
„Няма връщане назад!“
Наместих палеца си върху бутона на дистанционното. Цифрата „2“ прогаряше кожата на пръста ми — със сигурност ще остане белег. Вероятно ще останат следи и върху всичко, до което се докосвам в бъдеще. Има ли бъдеще за човек, който не е убиец, а е убил?