— Заради посланията, които беше оставил?
— Предполагам.
— Може би не е трябвало да го правиш.
— Мислиш ли? — Ройс го изгледа остро, но без особено ожесточение. Той също се облегна, скръсти ръце и се загледа към тезгяха.
— Не се сърди на мен. Ти беше този, който почувства нуждата да се заиграе с ножа. Очаквано е благородниците да се разфучат, когато окачиш един от тях на улицата. — Ейдриън отпи отложената глътка и попита: — Какъв е планът сега? Предполагам няма да позволиш да я екзекутират?
— Не.
— Тогава?
— Не зная! — тросна се крадецът.
Ройс все така отказваше да го поглежда. Очите му шареха из кръчмата, без да се задържат никъде. Това място си беше същинска кочина. Колко ли дълго Гуен бе работила тук? Сигурно се бе чувствала като в затвор. Ето още една обща черта между двамата. Сега жената отново се бе оказала лишена от свобода, този път заради нещо, което бе сторил той. Колко ли хора щеше да му се наложи да убие, за да оправи тази бъркотия?
Ейдриън се надигна.
— Отивам да си налея отново. Ти искаш ли?
— Не.
— В момента би ти се отразило добре.
— Не.
Блекуотър отново затрополи към тезгяха, а Ройс продължаваше да си напряга ума в опит да измисли нещо, каквото и да е.
Можеше да опита да уреди бягството й. Покрай пожара навсякъде щеше да цари хаос. Заради гарантираното отсъствие на лорд Екзитър същото щеше да важи и за войниците. Евентуалното й освобождаване би било лесно, само че не би проработило: Гуен не би се съгласила да тръгне сама, а Ройс нямаше как да освободи всички затворнички. Дори и да го стореше, къде можеше да ги скрие? Да тръгне по пътя с цяла тумба жени? Нещо изпълнимо с месец предварителна подготовка, но не и в сегашната ситуация. В този случай силите на закона щяха да реагират изключително бързо, най-много след ден. А може би дори след няколко часа.
Трябваше да има и по-добър начин.
Проблемът беше, че Ройс се опитваше да разсъждава по своя начин. Трябваше да мисли като Мерик, да накара нещата да потекат според собственото му желание. За да разбере това, трябваше да открие източника на влиянието и да насочи вниманието си към него.
Крадецът въздъхна. В момента му хрумваха единствено убийства, а той нямаше как да убие всички. Мерик… Как щеше да постъпи Мерик на негово място? Несъмнено щеше да използва фина манипулация, но към кого щеше да я насочи? Ройс дори не знаеше от кого е дошло нареждането за арестуването на жените. За всеки от кварталите отговаряше местен шериф, който от своя страна отговаряше пред главен шериф. Може би над въпросния имаше още един пост. Накрая идваше великият конетабъл на Меленгар, понастоящем мъртъв. Върху кого трябваше да окаже натиск? Кой имаше силата да освободи Гуен?
— Нужен ми е някакъв начален тласък, който да задвижи нещата. Човек, когото бих могъл да подкупя или заплаша.
— Жалко, че Екзитър е мъртъв — рече Ейдриън. — Бихме могли да използваме него. Или пък не, вече почти всички научиха за опита му за покушение срещу краля.
— За какво говориш?
— За пожара. Огромната илюминация в двореца, сещаш ли се? В началото реших, че това е твое дело, за да накараш Екзитър да се яви.
— Не, Албърт си свърши работата. Екзитър дойде сам.
— Да, вече ми е ясно. Научих това от клюките на тълпата. Всички говореха как Екзитър подпалил замъка. Бил се домогвал до трона.
— Наистина ли? Странно. Екзитър разправяше как някакъв си епископ — май Салдур беше — подготвял заговор,
— Преди или след да започнеш да му режеш пръстите?
— Не помня.
— След втория пръст сигурно би обвинил и майка си…
Мелбърн поклати глава.
— Открил съм, че хората стават изключително искрени в подобни моменти. Мисля, че Екзитър няма вина.
— Искаш да кажеш, че си убил погрешния човек?
Крадецът се подсмихна.
— Исках да кажа, че той няма вина за пожара. Екзитър казваше, че Роза би могла да разпознае конспираторите. Каза още, че не искал да я убие, а да я намери. Тя разполагала с някакво важно доказателство.
Ейдриън отпи и замислено изсумтя. Навън отново бе излязъл вятър, който фучеше сред множеството цепнатини.
— Какво?
— Когато патрулиращите се натъкнаха на Роза, те не се опитаха да я убият. Придружаващият ги шериф нареди тя да бъде отведена при лорд Екзитър.
— Успя ли да научиш името на войника, който я е придружавал? И когото подозираш, че я е убил?
— Ричард Хилфред, сержант от кралската гвардия.
Ройс се размърда.
— Прекрасно. Значи трябва да убия само него.
— Няма да ти се наложи. Той вече е мъртъв.